Признавам, че бях завладян от нейното желание и може би дори по някакъв малък (не непременно сексуален) начин, се бях идентифицирал тъкмо с тази логика на обратното поведение, за което говореше тя. Бунтарството винаги е нещо вълнуващо, а в една култура с перфектно, гарантирано от дотТек здраве, кое би било по-голямо бунтарство от една нарочна болест и уродливост?
Тя се задъха малко, когато пръстите й напипаха струпеите и дупчиците, оставени по краката ми от паразитите.
— Твоята дотТек имитира това толкова добре — каза тя, разтваряйки устни. — Изключително е.
— Радвам се, че ти харесва.
Въпреки нежеланието си, аз започвах да се възбуждам. Не оказах съпротива, когато тя отметна панталоните ми до коленете и изследва раните ми в обагрената от цвета на зелените листа светлина на гората.
— О! — каза тя. — О!
Аз също погледнах надолу и усетих в стомаха си лек спазъм на отвращение, тъй като възпаленията бяха големи и многобройни. Но очевидно всичко това ме караше да изпитвам и някакво по-дълбоко вълнение, както потвърждаваше реакцията на собствените ми вътрешности.
— Виж това — каза тя, навеждайки се над един голям струпей на пищяла ми. — Ами това. — Тя докосна една гноясала рана отстрани на прасеца. Аз потрепнах от болка. Не можах да не го направя.
Тя веднага забеляза.
— Боли ли те? — попита невярващо.
— Само малко. Карам го да ме боли, за да усетя пълния ефект — излъгах аз. — Карам дотТек да ми прави малки болки от време на време.
— Удивително — каза тя, като се усмихваше. — Такова внимание към детайлите! И виж, то дори се движи. — Тя се приведе напред.
Една зачервена подутина върху кожата на прасеца ми се раздвижи леко, появи се капчица кръв и тя се пукна. Едно лъскаво червейче се заизвива и промуши приплеснатата си глава през мръсотията на новата рана. То се загърчи за миг, след което започна да се измъква навън.
— О! — каза едва чуто Енкида, стресната.
То се беше показало почти цялото, когато тя бързо го хвана между палеца и показалеца си. Огледа го отблизо, като го държеше пред очите си. Аз поставих пръст върху раничката, която то остави в крака ми, като пак потрепвах от болка.
— Живот мой! — каза Енкида, сгърчвайки лице от отвращение. Тя погледна нагоре към мен, после обратно към личинката. Наоколо се възцари странна тишина.
Нов прилив на дъжд зашумоля над нас, разпръсна воден прах и отмина нататък. Листата потрепераха и замряха.
— Това не е дотТек — каза Енкида, най-после прозряла истинската ситуация. Тя погледна отново към мен. — Това е… личинка.
— Личинка е — съгласих се аз, като мислех бързо.
— Но това не е просто модно поведение — каза тя. — Това е истинска болест. Не разбирам.
Аз кимнах, като не преставах да й се усмихвам.
— Не разбирам — повтори тя. — ДотТек може да създаде отоците и струпеите, но не може да създаде това. Това изобщо не е част от твоето тяло. Това е паразит.
Аз се пресегнах бавно зад себе си. Все още носех ножа, който бях купил на сала, докато пътувах по реката. Хвърляйки поглед наоколо, аз се уверих, че нямаше хора.
Осъзнавайки, че си има работа не със симулирана модна прищявка, а с автентична болест, Енкида трепна и изтърва личинката. Тя се загърчи в калта, зарови се и изчезна.
— Уф! — каза тя. — Това е отвратително!
Вече бях напипал ножа. Усещах точно мястото, където беше мушнат в панталоните ми и здраво намествах ръката си върху дръжката му.
— Това, което не разбирам — каза тя, — е защо твоята дотТек просто не те излекува?
Тя ме гледаше и цялото въодушевление на лицето й беше заменено от погнуса.
— Защо твоята дотТек позволява да боледуваш? Не мисля че тя може да позволи ти да боледуваш по подобен начин. Не мисля че това е възможно.
Ще ти кажа, камъко (и нямам причина да лъжа), че дори на този късен етап аз се колебаех. Не исках да я убивам, но възможността за избор ми се изплъзваше. Какво можех да направя? Опитах с истината.
— Енкида — казах аз и гласът ми звучеше умолително. — Аз нямам дотТек в тялото си.
Тя примигна веднъж, после втори път. Беше й трудно да повярва.
— В теб няма никаква нанотехнология? — повтори тя. — Съвсем никаква?
— Никаква — казах аз. — Затова съм болен. Съжалявам, че не ти казах преди, но се срамувах.
— Не ставай глупав.
— Съжалявам. Но това е истината.