Успях да срежа по-голямата част от врата, но се оказа трудно да прекъсна еластичния и жилав хранопровод. В този момент загубих самообладание и започнах да пищя и да хлипам. Тъпата плът сякаш ми се съпротивляваше. Сякаш цялата Вселена ми се подиграваше. С няколко силни замахвания, едно или две от които отидоха встрани от целта, най-накрая отделих главата от тялото.
Тя легна в калта върху бузата си, очите й още бяха отворени и все още изглеждаха озадачени. С вълна от отвращение към нея, което вероятно беше отвращение към самия мен, аз я ритнах. Тя се търкулна в калта и спря на два-три метра от тялото.
След това аз седнах. Разплаках се. Една ужасна върволица от емоции се вихреше и бушуваше в мен, а на всичкото отгоре бях болен и уморен. Не бях убивал никого от толкова дълго време и бях забравил колко дълбоко и дивашко е това усещане. Нещо повече, това беше първият път, когато убивах някого, без буферът на дотТек да ме пази от връхлитащия хормонален порой, съпътстващ действието. Как ли нашите прадеди са вършели такива жестоки неща, без да вият и плачат, без да рухват психически?
Дъждът продължаваше да вали. От искрящо ромолене, което изпълваше въздуха, когато прободох Енкида, той се усили и нарасна до истинска буря. Капките се събираха и кръжаха над безглавото тяло, тупкаха по кожата му. Плътта й сега изглеждаше безжизнена като маджун. Аз се облегнах назад, предоставяйки лицето си на небесата, оставяйки хилядите дъждовни капки, които ме докосваха като пръсти, да свирят върху мен като на инструмент. Аз плачех и небесата също плачеха.
Бурята се усили, проехтя гръмотевица и след това дъждът започна да намалява. Сигурно съм седял там около час. Но най-вероятно са били само няколко минути.
После дъждът престана и един самотен лъч трепкаща яркожълта светлина проби облаците и се шмугна през листата. Той премина топъл по извърнатото ми нагоре лице и си отиде. Може дори да съм заспал, толкова уморен бях. Но се събудих от сърбежи и болезнени бодежи в краката си, отръсках се и избърсах ножа в няколко мокри листа. След това отидох да проверя главата.
ДотТек беше сторила нещо умно. Сега ще видиш колко е интелигентна нанотехнологията. Тя беше схванала, че главата е отделена от тялото и беше запечатала кръвоносните и лимфните съдове, за да задържи скъпоценната кръв в мозъка на Енкида. По този начин тя щеше да пази главата жива, захранвайки я с малки количества кислород, който самите наномашини абсорбираха през кожата. Но естествено тя нямаше да може да я държи жива безкрайно дълго време.
Когато отидох при главата, тя се влачеше през тревата и калта с помощта на езика. Отначало аз наистина помислих, че тя използва езика, макар че останах поразен от неговата дължина и белезникавия му цвят. Не бях забелязал да има толкова дълъг език, въпреки че (разбира се) удължените езици са достатъчно разпространена модна адаптация в т’Т. Но когато я вдигнах и я разгледах отблизо, разбрах, че това не беше език, а едно странно дълго образувание, направено (според мен) от втвърдения протеин на слюнката. ДотТек е умна, тя е интелигентна, намира решение на проблемите.
Тя се надяваше да примъкне главата до тялото, да ги настави и да ги съедини в едно. Не можеше да задвижи обезглавеното тяло, понеже такова координирано мускулно действие може да бъде ръководено само от мозъчния ствол. Но след като двете части бъдеха съединени, наномашините можеха да проявят своите трилион на брой достойнства, да възстановят мускулите и кожата, да съживят нервната тъкан. Ако си бях тръгнал оттам, вероятно след няколко дни Енкида щеше отново да бъде на крака и да се разхожда наоколо.
— Не — казах аз на отделената глава. — Не мисля, че ще стане.
Вдигнах я за ухото. Щях да я вдигна за косата, ако Енкида не я беше отрязала толкова късо, че да не може да се хване. Докато се отдалечавах от трупа, езикът се размята във въздуха и издаде къси, цвилещи звуци.
— Не — казах аз.
Той се прибра в главата на Енкида като звяр в бърлогата си. Аз повървях малко, носейки откъснатата глава, но съвсем скоро трябваше да спра, защото плачех толкова силно, че раменете ми се тресяха и я изтървах. Главата се претъркули в гниещите листа. Мисля, че паднах. Краката ме боляха. Не помня точно, понеже изглежда като сън в паметта ми.
Но аз се изправих и отново вдигнах главата. Докато една част от мен преминаваше през някаква криза, друга част хладнокръвно пресмяташе колко дълго поддържаната от дотТек глава щеше да оцелее без тялото. Вероятно не повече от няколко часа. Наномашините можеха да извличат малко кислород от въздуха и да захранват мозъка, макар и на много основно ниво. Но те не можеха да набавят храна, да изхвърлят навън отпадъците, да правят всички неща, които прави тялото. Тогава си помислих, че ако я заровя в земята, за дотТек ще бъде още по-трудно да достигне до необходимия кислород и главата щеше да умре по-скоро. Освен това, заравянето в калта щеше да затрудни онова нещо да я придвижи до тялото.