Отново понесох главата за ухото. Дъждовни вихри притичваха напред-назад из гората, като че ли бурята преследваше сама себе си. Чувах собственото си тежко и шумно дишане.
— Недей — каза главата с тъничък, шептящ гласец. — Моля те, недей.
Бях толкова изненадан, че отново я изтървах. Отне ми известно време, докато разбера какво беше направила дотТек — тя беше успяла да вкара въздух в запечатаното от нея гърло, а също и в бузите. Сега тя помагаше на Енкида да изтласка този въздух над езика и през устните и да формира думи. Без дробовете като мяхове или резонатор, гласецът беше тенекиен и едва се чуваше. Плющенето и барабаненето на дъжда почти го удавиха, но аз го чух достатъчно добре.
— Фело — каза той. — Недей.
Главата лежеше на тревата върху лявата си буза.
— Не мога да говоря с теб — казах аз и гласът ми прозвуча пискливо и разтревожено. Дадох на заден ход и трябваше да си наложа да спра. После приклекнах.
— Това не може да бъде — да говоря с теб.
— Занеси ме обратно — изшептя главата, очите й бяха отворени и ме гледаха втренчено. — Не е късно.
— Не говоря на теб — казах аз и захлупих лице в извивката на ръката си. — Спри да говориш.
— Съедини ме — каза главата. После спря и аз надзърнах към нея. Тя събираше въздух в бузите си, готова да говори още.
— Не — казах аз.
— Съедини ме — каза тя, очите й не мигаха — с тялото ми и тогава аз ще се възстановя.
— Не — казах аз.
Тя изшептя още нещо, но несвързано. После устните й млъкнаха.
Дъждът се лееше приспивно.
Аз седнах и дълго гледах неподвижната глава, не знам колко дълго. После изведнъж се изправих, трескав и пълен с енергия, отчупих клон от едно дърво и изкопах с него дупка в калта с леко покарала трева. Когато свърших и тръгнах да взема главата, внезапно изпитах увереност, че дупката не е достатъчно дълбока, така че се върнах обратно и продължих да копая, изгребвайки мократа пръст с припряни движения. Най-после спрях, излязох от изкопа и отидох при главата. Опитах се да се стегна, за да я вдигна отново, но не успях. Може би съм страхливец. Започнах да я побутвам с крак към дупката, сякаш играех футбол. Очаквах да каже нещо, но тя мълчеше. Най-после я прекатурих през ръба на дупката и тя падна вътре с лицето надолу. После бързо заритах пръст над нея, за да я скрия. Зарових я и я скрих.
Вероятно не го свърших, както трябваше, но бях много възбуден. Ако имах твоето спокойствие и хладнокръвие, камъко! Само ако ги имах! Накрая избягах, преди да съм приключил напълно със заравянето. Тичах безумно из гората, заобикаляйки стволовете на дърветата, които се изпречваха на пътя ми.
Разбира се, с моите твърде болни крака, аз се подхлъзнах и се преметнах. Известно време лежах в калта и треперех. Треперил ли съм, плакал ли съм, не помня точно.
Скъпи камъко, сега идваме до една твърде странна част от моята лична история. Изобщо не съм сигурен, че бих могъл да споделя това лице в лице с друг човек. Не се гордея с това нещо. Но на теб, камъко, на теб мога да го кажа. Ти разбираш необходимостта от твърдост в този свят, разбираш, че единствено отграничителната линия, която сами поставяме около себе си, определя кои сме ние. Сега си представям как те вдига една голяма и загрубяла ръка с остри косми от външната страна на пръстите и с длан, прорязана като карта на звездните пътища във високоскоростното пространство. Представям си как ръката те намества в прашка и прашката те изстрелва. Представям си как летиш в свободен полет, след което се блъсваш с тъп звук в някаква плът. Ти щеше ли да се измъчваш от това, че си бил инструмент на смъртта?
След като полежах известно време на земята, аз започнах малко да се успокоявам. Образът на главата, която се местеше бавно през калта, размахвайки удължения си език, продължи да нахълтва в мислите ми. Не можех да я спра.