— Не разбирам, — казах аз, — какво искаш да кажеш.
Няма нищо за казване, отвърна ИИ-то. Именно затова си толкова подходящ за работата, която твоите работодатели искат да свършиш. Искам само да ти напомня, че те съществуват — не забравяй това!
— Сигурен съм, че е така, — отвърнах аз. — Сега съм извън звездата-затвор, значи някой ме е извадил оттам.
Те го направиха. И ти напомням, че искат сделката да бъде спазена. Ако не го направиш, те ще те върнат обратно в затвора. Разбираш ли?
— Знам, знам — занервничих аз. — Не съм забравил.
В такъв случай едва ли ще искаш да стоиш тук. На границата с Купа има един усамотен малък свят. Ще отпътуваш за Нарцисус и после за Ну Фалоу. Оттам ще отидеш на тази планета и ще извършиш поръчката.
— Да ги убия всичките — застенах аз. — Но как ще го направя?
Това е твой проблем, затова си нает. Трябва да го направиш и то изцяло — всички хора трябва да загинат, никой не трябва да остане жив.
Това го разбрах, но…
— ДотТек не иска да живее в моето тяло — заридах на глас аз.
Знам.
— Аз съм болен! Боли ме!
Знам. Знам. Ще ти дам съвет как да лекуваш раните си. Те ще се подобрят.
— Защо дотТек не иска да стои в тялото ми? — стенех аз. — Тя е проектирана да ни помага. Предполага се, че трябва да ни помага. Но тя не иска да ми помогне!
Знам.
— Защото съм лош човек ли? Затова ли?
Лош човек, повтори ИИ-то, но не каза нищо повече. Тогава дъждът заваля отново и този път плющеше по листата необуздано, подобно на внезапно разсърдено дете.
Към Нарцисус
1-ви ден
Скъпи камъко,
Как точно щях да го направя? Този проблем не даваше мира на мислите ми и ти, естествено, очакваш да поговорим за това. По какъв начин щях да убия онези хора — цял един свят, това не е лесно нещо! Вече имаш представа, скъпи камъко, колко трудно се убиват човешки същества, когато телата им са поддържани от дотТек. Убиването на един-единствен индивид, като Енкида, ми беше коствало цялата сила и воля. Умножи това по толкова много хора. Колко много ли?
Много, прекалено много.
Толкова много човешки същества, камъко мой, че оставаш шашардисан, само като чуеш числото. Парадоксално, но децата схващат по-лесно такива неща. Усещането е като стремително покачване по ска̀лата или както, когато нощем изведнъж се стряскаш, понеже ти се е сторило, че светът рязко се завърта около оста си до вертикално положение и те изсипва. Същото остро паническо чувство, като спазъм. Естествено, след малко то се успокоява, но за един миг всичко е преобърнато. Няма как да знаеш за какво говоря, камъко (но ти, докторке, дето ни подслушваш, ти знаеш). Е добре, това, за което говоря, прилича горе-долу на следното. Известно ти е, че Вселената съдържа много милиони галактики, но тъй като милиони не ти говори нищо, ти просто се изтърсваш върху една от тях. Ето тази например! Здрасти! Обаче въпросната галактика съдържа четиристотин милиона звезди и числото пак се размива в ума ти, така че пак стесняваш рязко полезрението само до една звезда. Около тази звезда има няколко планети, а на ето тази планета има шестдесет милиона човешки същества. Чукни шест пъти и добави още десет и това горе-долу ще го разбереш, но после пак идва милиони, така че ти мълчаливо коригираш фокуса и слизаш до ска̀лата на едно отделно същество. Тъй като ти също си нещо отделно, ще можеш да разбереш отделното. Не, не, чакай, вътре в този човек има милиарди наномашини — хиляди милиони, като всяка една е построена от изкусно съединени греди и подпори от атоми, от двигатели и невронни вратички. Сега затвори очи и слез до нивото на тези машинки. Те живеят в потока, който пулсира в големите кръвоносни съдове, на фона на думкащите и барабанящи сърдечни удари и електрическото пукане на възпламеняващите се нерви. Тук вече картината ти става по-ясна, защото въпреки че тези строителни блокчета, атомите, са делими, те могат да бъдат разбити едва на десетина съставни части, след които се достига до фундаменталната искряща бодливост на пространство-времето, от което са направени всички неща. Една такава машинка, един екземпляр дотТек е точно като един индивид — тя се движи из своята среда и върши определена работа, пред нея се изправят проблеми и тя ги решава. Дотук добре, но точно тогава ужасният шеметен спазъм се връща — за миг цялата перспектива се отваря обратно до самия връх, до милиардите наномашини в милиардите човешки индивиди около всяка от милиардите звезди в милиардите галактики.