Казах нещо такова. Може би не бях толкова красноречив, колкото се изкарвам сега, но смисълът беше този. В действителност (сега си спомням), аз бях разговарял вече три или четири пъти с ИИ-то, когато умствената ми концентрация се възвърна и забелязах, че в яснотата, с която то ми говори, има нещо нередно.
Глупости, каза то. Виж, нямаме много време. Скоро трябва да се придвижим към Ну Фалоу.
Тук нещо не е наред.
Аз съм ново ИИ, каза грубо ИИ-то. Мисли за това като за процес, при който старите ИИ-та снасят яйца, или… по-добре да ги наречем ларви. Програмата на едно ИИ може да се съхранява в старомоден линеарен процесор. Когато свръхсветлинното пътуване приключи, от нея може да порасне ново ИИ.
В това обяснение нямаше много смисъл. Кога беше успяло да израсте новото ИИ? Можеха ли ИИ-тата наистина да преодоляват свръхсветлинното пътуване по този начин? Не мислех така. Това на свой ред ме накара да се замисля дали гласът не беше една шизофренна част от мен самия, а не изкуствен интелект. Също така не харесвах и думата „ларви“. Твърде много ми напомняше за моите преживявания с личинките на Дъжд.
— Защо трябва да убия всички хора на онзи свят, ИИ? — попитах аз, докато се редях на опашката за планетарния асансьор.
Не мога да ти кажа, млъкни! Не говори така силно! Говори наум! Тези хора ще те чуят! Представяш ли си да чуят едно такова изречение!
Но другите хора, дори и да бяха подслушали думите ми сред брътвежа на собствените си разговори, нямаше да запомнят чутото. Това, което казвах, не представляваше предизвикателство към виждането им за вселената. За тях да убиваш хора беше лишено от смисъл.
— Защо трябва да убия тези хора? — повторих аз, изговаряйки го наум. — ИИ, кажи ми.
Не мога да ти кажа, стига вече.
— Защо?
Не мога да ти кажа. Това е всичко.
Но аз не спирах да мисля, като същевременно се мъчех да заровя тези мисли в някоя далечна част на мозъка си извън речевите участъци, че то вероятно не знаеше повече от мен. Може би за цялата работа то знаеше съвсем същото, което знаех и аз, понеже то бях аз, една друга част от мен. Помислих си също, че ако това е така, едва ли имаше значение, че не оформям тази мисъл в думи. Аз можех да се подслушвам във всяко място от своя мозък.
Камъко, сигурно намираш за доста противоречиво това, че аз изобщо си правех труда да проумея нещата. Никога не бях изпитвал съмнение, че има някаква външна сила, която искаше от мен да извърша огромното престъпление. В края на краищата бях измъкнат от затвора — не вярвах, че съм достатъчно изобретателен да се измъкна сам. Освен това навън бях посрещнат от Агифо-3-акка и неговия шеметен космически кораб. Не виждах как бих могъл да уредя сам това рандеву от затвора — и със сигурност не виждах как бих могъл да го уредя и после да забравя, че съм го уредил. И ако зад масовото убийство, което бях нает да извърша, не стоеше външна сила, тогава защо щях да го правя?
През първите няколко дни на Нарцисус аз се терзаех от тези мисли. Ами ако бях загубил част от паметта си? Ами ако имаше нещо в моето минало, което ме водеше към това грандиозно престъпление, короната на един живот, напълно различен от перфектните утопични съществувания на останалите хора в световете на т’Т? Тази безукорна околна среда, съчетана с безукорно физическо здраве, почти неотменно пораждаше безукорни ментални състояния. Но моето умствено здраве беше нестабилно и изолирано от перфектните общества на т’Т, а перфектното ми физическо здраве се превърна в далечен спомен, след като екзекуторката го оперира от мен. Може би бях прекалено луд, за да си давам сметка колко съм луд. Но аз отново стигнах до заключението, че очевидно бях достатъчно здрав, след като изпитвах съмнения в здравия си разум (това е човешка логика, камъко, ние хората разсъждаваме така през цялото време). Ако наистина бях луд, мислех си аз, със сигурност нямаше да знам, че съм луд, нали? Не стоят ли така нещата с лудостта? Самото безпокойство за това, че съм луд не гарантираше ли психическото ми здраве по един перверзен начин?
Трябва да спреш да мислиш за тези неща, намеси се ИИ-то, като че ли подслушваше мислите ми — като че ли беше в състояние да прави това! Този начин на мислене няма да ти помогне да си свършиш работата. И аз веднага започвах да се тормозя.
3-ти ден