Всъщност, не е точно така, отвърна ИИ-то.
Тогава ще изчакам още малко.
Изчакай повече и твоите работодатели ще те предадат на полицията.
Тази закана премина покрай жужащото пиянско вцепенение, в което бях изпаднал, и аз с мъка се обърнах на кушетката. Навън една млада жена прелиташе от корда на корда, като при по-дългите скокове си помагаше с плоска дъска, подобна на крило, която държеше над главата си. Аз се помъчих да видя дали дъската има дръжки или жената просто (и опасно) я държеше с голи ръце.
— Каква е тази информация, за която толкова отчаяно настояваш? — попитах аз и сега клепачите ми определено падаха.
ИИ-то може и да ми е отговорило, но аз вече бях потънал в дълбока дрямка.
5-ти ден
Скъпи камъко,
Мисля, че на този етап моето тяло започваше да привиква към съществуването без дотТек. Със сигурност сега то беше малко по-силно отпреди.
Носът ми течеше непрекъснато и съответно дишането ми бе съпроводено от клокочещи и хъркащи звуци, но кожата ми беше почти излекувана. Плътните бразди от белези ми придаваха стряскащ и дори екзотичен вид. Всъщност след като дотТек напусна тялото ми, аз се бях върнал към естествения природен статус и сега като цяло изглеждах твърде обикновен. Не се откроявах сред тълпата, което на свой ред ефективно компенсираше особените ми белези. По-скоро приличах на обикновен метал, който иска да мине за рядка скъпоценност. Имах малка брада, точно под брадичката — около десетина хвърчащи косъма. По време на болестта бях свалил килограми, след което ги бях възстановил на особени места. Пътуването от Дъжд до Нарцисус ми беше подействало като почивка. За времето, за което пристигнах, по-голямата част от инфекцията беше изчистена от моя метаболизъм.
С други думи, аз нямах истинска нужда да си почивам в бар „Алес“. Но умът ми още беше прекалено тромав, за да мога да върша нещо друго. Ето защо за времето, необходимо за пълното му възстановяване от дезориентацията, аз бях открил в този бар едно приятно, миниатюрно общество.
— Повечето пътници — каза един блед мъж, като се приближи към мен, — отсядат тук за ден или два, след което продължават нататък. Отиват в други градове или пък се изкатерват в града-паяжина, понеже са хипнотизирани от него.
— Понякога — каза един друг, много нисък индивид, — те падат. Това си заслужава да се види.
— Но ти си тук повече от седмица — каза бледият мъж. — Планираш ли да останеш?
— Засега — кимнах му аз.
— Тогава предполагам — отговори той, — че би трябвало да ти кажа „добре дошъл“, както е редно.
Той кимна към мен. Името му, каза той, било Дитл. Беше направил много и твърде изобретателни адаптации на тялото си, имащи отношение главно към дъвченето. Първото нещо, което забелязах в него беше, че зъбите му бяха преоформени от дотТек във вид на гребен от фини игли. Когато дойде по-близо и седна до мен на дивана, аз видях, че ноздрите му, по-широки и по-плоски от нормалното, също имаха отвътре две редици малки кучешки зъби. Тези ноздри можеха да се отварят и затварят подобно на мънички усти и понякога той ядеше с тях, като завираше носа си в храната и отхапваше миниатюрни хапчици от сладки картофи и питки. Клепачите му също бяха снабдени с деликатни зъби, които бяха извити навън, за да не драскат роговиците и се зацепваха едни в други, когато мигаше. Не го опознах достатъчно отблизо, за да установя дали всичките му отвори бяха обзъбени по същия начин.
— Привет, Дитл — отвърнах аз. — Моето име е Джазба. — Реших да не използвам измисленото име, с което си бях послужил на Дъжд, в случай че подробности около убийството на Енкида излязат наяве.
— Джазба — повтори той. — Странно име. Това е Клабиер.
Той махна по посока на другия индивид, една миньонка с блестяща синьо-кафява кожа.
— Вие сигурно сте редовни посетители тук? — попитах аз.
— От години вече. Има и други. Дойдохме на Нарцисус като пътешественици от къде ли не.
— Аз съм от Йерусалим — каза Клабиер. Гласът й, въпреки дребното й тяло, беше изненадващо дълбок и плътен.
— Известно време правехме като другите туристи. Катерехме се по върховете, скачахме от кабел на кабел в обществата-паяжини, всички тези работи.
— О, да — кимна Клабиер.
— После се отегчихме. Но не продължихме по-нататък, а се окопахме тук с още десетина единомишленици. Сега се занимаваме с политика.
— Политика — каза Клабиер.
— Къде са останалите? — попитах аз.