Отне ми по-дълго време да стигна до оргазъм, поради липсата на дотТек, която да подпомогне физиологическата част на процеса.
Когато го достигнах за втори път, ИИ-то — нарочно, за да ме притесни — заговори в мозъка ми: Нали разбираш, че не можем да пилеем време да се излежаваме тук. То не развали оргазма, само отне малко от силата му.
7-ми ден
Скъпи камъко,
Прекарах няколко дни с Клабиер в първото опиянение на „любовта“. Мисля че липсата на дотТек означаваше, че в сравнение с обикновените хора, аз бях по-податлив на капризите на тази „любов“ — странните комбинации от хормони, които припкат из метаболизма. Това е атавистично нещо и повечето хора карат своята дотТек да го коригира или изобщо да го потисне. Но без наномашините в кръвта си, аз бях напълно пометен от целия този неконтролируем порой.
Един ден тя ме хвана за ръката и ме отведе при мрежата на процепа.
— Малко съм напрегнат — казах аз. — Разстоянието до долу е много голямо.
Всъщност аз си мислех, че без дотТек едно такова падане вероятно щеше да ме убие. Но Клабиер притежаваше веселата безгрижност на защитените от нанотехнологията.
— Ще бъде хубаво — каза тя и скочи върху най-близкия кабел. Беше прекрасна. Облеклото й се състоеше от два стегнати пояса около бедрата и раменете. Крайниците й — тънки и пълни с живот — приличаха на стройни стъбла, поникнали от пръстта, ставите й бяха гъвкави, а вратът й бе обсипан с мънички кафяви косици, наредени като железни стърготини в магнитно поле. Вълнообразният й череп беше покрит с набол мъх, който улавяше светлината по хиляда различни начини, в зависимост от това накъде обръщаше главата си. Тялото й беше много природно, въпреки че беше накарала дотТек да й създаде зърна, които достигали почти метър дължина, но можели да се прибират напълно в гърдите й. Тя каза, че тези зърна били богати на чувствителни нервни клетки.
Сега, разбира се, те бяха прибрани и аз я последвах по кабела. Протегнах непохватно ръка, за да се закрепя и улових една опъната по-горе жица. Клабиер изтича по кабела и се прехвърли върху друг, който го пресичаше под ъгъл. Аз тръгнах след нея и напуснах тераската, така че под себе си виждах само черна глъбина, празно пространство над обърканата плетеница на по-долните кабели.
Започнах да хриптя.
Ами ако паднеш, обади се високо ИИ-то в главата ми.
— Знам — казах аз.
Тогава какво правиш тук?
— Любопитно ми е.
Заслепен си от любов.
— Ти си говориш сам — забеляза Клабиер. — Имах сестра, която правеше същото. На мен ми харесваше… Беше много мило.
— Страхотно — казах аз и се изчервих, развълнуван от комплимента.
— Виж ти — ти караш твоята дотТек да те изчервява.
— Само за теб.
Докато вървях по главния кабел, дебел колкото торса ми, аз се държах за едно тънко въже, опънато по-високо и без да го пускам, местех ръцете си една над друга.
— За баланс — казах аз на Клабиер, която ме наблюдаваше. Тя стоеше с прибрани крака и учуден поглед.
После се обърна и хукна по главния кабел, като скачаше и се катереше по стена от преплетени въжета. В опит да се освободя от страха, аз ускорих моето тътрене. После изпълзях нагоре, където преплетените въжета образуваха повърхност, по която можех да се изкатеря. Но Клабиер беше далеч, провирайки се през друга гъста плетеница от въжета.
— Клабиер — повиках я аз.
Тя е далеч, каза ИИ-то. Сега можеш да се върнеш на тераската.
Но аз не му обърнах внимание. Преминах през група от десетина души, насядали като птици върху клон, като всеки беше кацнал на отделен кабел. Те си подхвърляха топка с опашка от пера. Топката се въртеше из въздуха и пърполеше.
— Няма да ви преча на играта — казах аз, като дишах тежко и продължавах да се катеря. — Не ми обръщайте внимание. Само минавам.
По-нагоре видях дъски, поставени между кабелите, покриви-чадъри, някакви машинарии, окачени на въжета, веещи се парчета плат, подобни на знамена. Това беше по-гъсто населена част от града в процепа.
— Добър ден — каза някой.