Ще се спра за малко на това, камъко и ще се опитам да ти го изясня, понеже не съм сигурен дали е напълно ясно и на мен. Тези хора, които слизаха през онзи ден от колата в слънчевата светлина, ми изглеждаха като хора от вълшебен сън. И друг път след бягството от затвора аз бях изпитвал същото чувство: един болен човек, изгубен сред тълпата от свръхчовеци — свръхсилни и свръхустойчиви на болести. Бях се чувствал малък и несъответствуващ, и следователно противопоставен на света, готов да извърша престъплението, за което бях нает. Готов да избия всичките онези хора, за да се приближа малко повече до тях. Но сега, докато се оглеждах около себе си в слънчевата светлина, те ми се сториха по-малко хора и повече произведения на изкуството.
Хайде, обади се нетърпеливо моето ИИ. Загубихме много време.
— И защо — попитах аз на глас — си се разбързало така?
Една жена се обърна да ме погледне, мислейки че говоря на нея. Но после извърна глава, като разбра, че е сгрешила.
След като свършиш онова, което се съгласи да свършиш, ще разполагаш с всичкото време в живота си, за да го пропиляваш на Нарцисус.
Аз поех по една утъпкана пътека. Когато тя се разклони, тръгнах в посоката, указана ми от моето ИИ, прекосих няколко заравнени и разположени един над друг участъци и се изкачих по някакви стъпала. После тръгнах по гръбнака на тесен хребет. Пътеката беше осеяна с камъни, далечни твои роднини, в цялата им прелест, скупчени като яйца в люпило и изпъкнали като стави. Оттук нататък вече бях сам, с изключение на обичайното безмилостно дуднене на ИИ-то в главата ми.
Онзи там, каза то, насочвайки очите ми към един силно изострен скален връх. Той беше щръкнал направо от гърба на скалното образувание, подобно на огромен изшилен пръст, една назъбена гръбна перка, източила се от гърба на самия свят. Хайде бързай, изкачи го, иди на върха.
Аз се огледах. Местността навсякъде около мен беше осеяна със същите тесни ножоподобни скални върхове, които бяха наклонени под различни ъгли, с различни височини и дебелини. Бледосините скали бяха осеяни с миниатюрни пръски бяло. Слънцето беше високо в небето. Зад мен огромната свръхкула на Мант-аспиир хвърляше сенчесто петно в основата си. Като си помагах с другия крак, аз се завъртях бавно на пета, за да обхвана великолепието на изгледа.
Хайде, нямаме време за гледане на пейзажи, каза ИИ-то.
— Вече не ти вярвам — отговорих му аз. — Ти си измислица на моето въображение, ти изобщо не си истинско ИИ.
Измислица! — реагира то, с нотка на отвращение.
— Ти си резултат от психологическа травма, вследствие на дългите години лишаване от дотТек и затворничеството. Ти се намираш в моето въображение, една халюцинация. Ти си една част от моя мозък, която си говори с друга част.
Вероятно не трябва да си правя труда да вярвам на теб, каза ИИ-то.
— Нали точно това ти казвам — отговорих аз. — ИИ-тата не говорят по този начин. Аз те сънувам. Точно така, аз те сънувам.
Не аз убих онази жена на Дъжд, каза лукаво ИИ-то. Ти го направи. Тогава в главата ти нямаше гласове.
— Онова беше различно — започнах да отговарям аз. Но думите пресъхнаха в устата ми. Различно как? Сетих си за Енкида, когато се смееше и танцуваше, както и за лишеното от израз лице на откъснатата й глава. Нейната плът, лишена от съзнание, като скалите, камъните и дърветата.
Освен това, продължи да ме убеждава моето ИИ, ако съм плод на твоето въображение, откъде ще знам, че трябва да тръгнем към този връх? То завъртя очите ми като с магнит, така че аз отново вперих поглед във върха. С увеличаване на височината синият цвят на камъка ставаше все по-тъмен.
— Бих искал да не го правиш — казах аз. — Моля те, прекрати контрола върху двигателния ми кортекс.
Страхувам се, че това не може да стане, отговори то. Пътечките сега функционират като постоянна електронна мрежа в твоята мозъчна тъкан. Изработени от металопластмаса и свръх-проводници.