Да не си шокиран? Ти?
— Как е умрял?
Остаря и умря. Дори чудодейните дотТек не могат да запазят някой вечно жив.
— И защо седи тук? Не трябва ли тялото да бъде преместено някъде? — Не знаех какво правеха с мъртвите в този свят.
Понякога с тях правят това, което са направили тук. Той помоли да бъде оставен тук сам, за да се мумифицира. Въздухът горе е сух и студен и мумификацията вече се осъществява.
— И?
Той ще седи тук много години. Може би векове. На този свят има много подобни места. Те са създадени от индивиди, които са помолили след смъртта им да бъдат оставени в тях. Ако те интересува, мога да ти кажа на колко години умря той.
Аз се наведох напред и се взрях в плътта. Не знам какво очаквах да видя, скъпи камъко. Нещо, което само да напомня за кожа, сбръчкано и изкуствено на вид. Но кожата му, макар и малко изпита, беше идеално гладка. Очите му бяха затворени, устата също, а носът му — се бе свил към костта. Навсякъде по кожата с цвят на охра растяха снопчета сини косми. Ръцете му бяха отпуснати върху облегалките, като дланите бяха прилепени над краищата им, а пръстите (забелязах, че той имаше по девет пръста на всяка ръка) висяха надолу. Платът на дрехата му се беше отпуснал малко и разхлабеното деколте разкриваше ключицата, по която нямаше косми, но беше със също толкова гладка и опъната кожа. Тогава ми хрумна, че вероятно дотТек бяха останали достатъчно дълго в тялото му, за да му помогнат да се мумифицира бързо и чисто, преди да се отцедят през порите или да изтекат през носа му и да бъдат отвяни от вятъра. Но нямаше как да знам.
— На колко години? — попитах аз.
Деветстотин и деветдесет. И мога да ти кажа колко време е седял необезпокояван тук в този стол, ако те интересува.
— ДотТек помогна ли му да се мумифицира?
Защо питаш?
— От любопитство, предполагам. Нали са програмирани да пазят нашето здраве. Да опазват човешките същества колкото се може по-дълго време живи, а също и здрави. Или отговорността им свършва с нашата смърт? Да помогнат на някого да се мумифицира сигурно надхвърля тяхната програма.
Знаеш, че е трудно да се разберат наномашините, отвърна ИИ-то със загадъчен тон. Не е съвсем точно да се говори за тях като за „програмирани“. Все едно да кажеш, че те са бинарни процесори, малки компютри, а те не са. Истината е, че ние не ги разбираме напълно. Те са си те. Живеят своя собствен живот, решават проблеми, възпроизвеждат се.
Нещо в това ме засегна.
— Ние ги направихме — изтъкнах аз. — Искам да кажа ние, хората. Не забравяй, че ние ви направихме — проектирахме ви и ви създадохме, теб и всичките ИИ-та. Ние направихме същото и с дотТек — създадохме наномашините, за да плуват в кръвта ни и да ни пазят.
Така е.
— Тогава защо говориш по този начин?
По кой начин?
— Отново играеш игрички — казах аз и се изправих. — Щеше да ми казваш колко дълго е седял тук мъртъв?
Около шестдесет и девет години.
— Хей! Това е много време.
Знам за него още много неща. Мога да ти разкажа за първия му любовен роман, за времето, прекарано с Бранда. Той пътуваше из световете на Уиа — колко хора от т’Т могат да се похвалят с това? Имаше един неутолим стремеж към откривателство, нещо необичайно в т’Т, извинявай, че го казвам. Живя като експериментиращ художник в продължение на четиридесет години в една общност на Вариационен. Беше се усъвършенствал в подреждането на хиляди малки частици в пространството с помощта на тънък като карфица лазер, правеше сложни модели, които приличаха на холограми, но бяха истински, материални неща. Беше много усърден. Отгледа четири деца. Всичките още са живи, макар че първият е вече на около деветстотин години. Или първата, не съм сигурен за това.
— Значи не знаеш всичко за него.
О, но знам толкова много. Имаше един странен сексуален навик, караше партньорите си да хапят стъпалата и пръстите му по време на секс. Винаги започваше деня с бучка захар. И знаеш ли, той обичаше да киха. Всеки ден караше своята дотТек да напуска за половин час назалната му лигавица, смъркаше прахообразни дразнители и кихаше ли, кихаше. Обичаше това усещане.
Кихане! Скъпи камъко, след като дотТек ме напусна, съм кихал хиляди пъти. Лично аз мразя усещането, потръпващата загуба на контрол.