Прекара много години в изучаване на Гравитационната Просека. Много години. Беше омагьосан от този феномен.
— Като Агифо-3-акка — казах аз.
Да.
— Откъде знаеш тези неща? — попитах аз. — Как е възможно да знаеш всичките тези работи — да знаеш как да ме насочиш към това място, да…
Ще ти кажа още нещо, прекъсна ме ИИ-то. Нещо, за което никой не знае, освен — е, добре, освен теб, когато ти кажа. Една тайна.
— Каква тайна?
Една програма. Много специално нещо. Той мислеше, че когато умре, тайната ще си отиде с него. Но тя е ей там. В своето нетърпение ИИ-то насочваше очите ми и изпъваше ръката ми. Вече се навеждах напред.
— Спри! — казах аз и замръзнах.
Мина един миг.
Извинявай, каза ИИ-то. Май се поувлякох. Но ако се отпуснеш, аз ще насоча ръката ти към точното място. Иначе никога няма да я откриеш.
Аз си поех дъх.
— Добре.
Ръката ми се задвижи и затършува в килима отломки от мъртви насекоми. Раковини, черупки, проблясващи тъмносини фрагменти, прашни черни полусфери, дъги от хитин. Крехки, те се ронеха с пукот между пръстите ми. ИИ-то издърпа ръката ми от купчината и аз се изправих.
— Какво е това?
Занеси го на светло. Разгледай го.
Аз отидох до входа и пристъпих навън в слънчевата светлина. В ръката си държах мъничък гръден кош от насекомо, оцветен в преливащо се зелено и посипан с прах.
Как, попитах аз наум, как знаеше — от всички тези милиони останки от насекоми — че това е нещото, което трябваше да взема?
Просто знаех.
Какво е това?
Информация. Голямо богатство. Вземи го със себе си. Скрий го в джоба си, отнеси го на Ну Фалоу.
Каква информация?
Не мога да ти кажа.
— Това е глупаво! — избухнах аз. — Доведе ме на тази планета и на това място, разказа ми живота на този човек, извади този пакет информация измежду милиони черупки от насекоми. Всичко това можеш да направиш, а не можеш да ми кажеш едно просто нещо — каква точно е тази информация?
Тя ще ти построи нещо.
— Конструираща програма ли е?
Сложна и блестяща.
— Като онези, които хората използват, за да строят космически кораби и платформи в Космоса, когато пътуват в ненаселена система?
Нещо подобно.
— И какво ще ми построи тя? Космически кораб?
Не мога да ти кажа.
Това е нелепо. Направо е нелепо.
Чуй ме, Ае. Така трябва. Не мога да ти кажа нищо повече за нея, освен че е изключително важна. Но мога да ти обещая следното: в момента, в който ти завършиш работата, за която си нает, ще ти кажа. Тогава ще ти обясня всичко, включително и тайнствената причина, поради която не мога да ти го обясня предварително. Става ли?
Аз седнах на стълбите пред обиталището на Таг-маттео или за да бъдем по-точни, пред неговия мавзолей. Усещах върху лицето си разредения въздух, свеж и ведър. Пред мен се разкриваше един великолепен изглед към назъбения пейзаж от скални масиви и пътеки, осеяни с десетки остри върхове.
— Виж какво, ИИ — казах аз. — Не съм склонен да позволя да управляваш двигателните ми рефлекси. Разбираш ли?
Трябва да тръгваме. Вземи една кола-птица обратно до Ру-денеттер и оттам право в орбита.
— За какво е цялото това нещо?
В смисъл?
— Това престъпление. Трябва да знам нещо повече, ИИ. Ти знаеш какво искам да знам. Тук има нещо повече, нали? Нещо повече, което ти знаеш и не ми казваш.
Този разговор няма да ни отведе до никъде.
— Искам да знам кой ме нае. Разбираш ли? Искам да знам защо те искат да убия населението на цяла планета.
Архаичната дума убия беше подхваната от един ненадеен полъх на вятъра, който ми я прошепна обратно.
Може би е по-добре да не мислиш за това по този начин, каза ИИ-то. Така ще ти бъде по-трудно да свършиш работата.
— Искам да знам защо точно тази планета. Какво му е особеното на това място? Искам да знам за нейната култура, за хората, които ще унищожа.
Това също ще го направи по-трудно. По-добре не мисли за тях като за хора. Мисли като за работа, която трябва да свършиш.