Тогава пяната се разля около мен и всичко потъна в мрак.
2-ри ден
Скъпи камъко,
През по-голямата част от живота си съм бил самотник. И преди да прекарам дълги години в изкуствената лудост на звездата-затвор, аз пак съм бил предимно сам. Но мисля, че се влюбих в Клабиер. Какво е любовта? Сигурен съм, камъко, че ти можеш да ми кажеш. Колкото по-плътно и по-силно е сърцето, толкова повече любов е в състояние да почувства то, а чие сърце е по-плътно и по-силно от твоето? Естествено, като казвам, че се влюбих в Клабиер, аз не твърдя, че я смятах за нещо повече от разширяване на собствените ми апетити. Но тя задоволяваше тези апетити толкова добре!
Всъщност, за да бъда откровен, установих, че съм засегнат от рязко сменящи се противоположни настроения. По цели дни бях начумерен и нещастен, а вътре в главата ми царяха апатия и униние. Нищо не беше възможно, нищо нямаше значение, аз бях лош, лош и лош и гибелта на порядъка беше единственото и неизбежно нещо. Когато се събуждах, не можех да се измъкна от леглото, а лежах по корем, с лице, притиснато към завивките. Но после… после… без явна причина аз изведнъж се развихрях наоколо, скачах от леглото и пеех, и подскачах насам-натам. Сграбчвах една слисана Клабиер и я завъртах наоколо в импровизиран танц. Всичко беше възможно! Бях свободен — бях освободен от затвор, от който не можеше да се избяга. Цялата Галактика беше пред мен. Можех да правя всичко — ние можехме да правим всичко.
— Обичам те — пеех аз в лицето на Клабиер. — Обичам те, нека винаги бъдем заедно, нека никога не се разделяме!
— Днес ти си щастлив — отговаряше тя и се смееше, докато се въртяхме безспир в кръг.
— Как мога да не бъда щастлив, когато съм с теб! — отговарях аз. И понеже радостта и въодушевлението преливаха в мен, аз повтарях изречението, но като песен.
— Как бих могъл да не — пеех аз, като я пусках и започвах да ситня чевръсто ту наляво, ту надясно, — бъда толкова щастлив… когато ти си с мен.
— Каква лудост — казваше Клабиер. Но тя се смееше и лицето й се набръчкваше от удоволствие. После аз отново я сграбчвах в дълга прегръдка и ние падахме в обятията си, за да правим любов.
Нито едно от двете настроения не продължаваше дълго. В общи линии, скъпи камъко, мисля, че ще бъде вярно да се каже, че „щастливото“ настроение продължаваше само дни, докато „нещастното“ настроение можеше да продължи седмица и повече. Преди дотТек да напусне тялото ми, никога не бях изпитвал такива емоционални крайности. Наномашините контролират хормоналните и физиологични аспекти на промяната на настроенията толкова добре, че повече или по-малко ги елиминират. Дори годините, прекарани в звездата-затвор, не бяха толкова емоционално нестабилни. Монотонността на обкръжението ми, както и фактът, че настроението ми по принцип беше потиснато, означаваше, че поне беше постоянно. Но извън затвора, с всички нови преживявания и стимули, аз започнах да откривам, че настроенията ми се меняха все по-диво и по-диво.
— За теб — каза един ден Клабиер на Ну Хирш, — животът е като представление. Ти си като актьор или като музикант; всеки ден възприемаш различни роли. Никога не съм срещала подобен човек.
— Обичам те — казах аз изтрезнял. — Искам да бъдем заедно.
Струваше ми се правилно да кажа това.
— Но това е абсурдно! — отговори тя, като пак се смееше. — Как можеш да кажеш такова нещо? Ти едва ме познаваш!
— Познавам себе си и следователно познавам чувствата си — казах аз. — Ти ме правиш щастлив. Нека бъдем заедно. Можем да имаме деца.
Забравяш, обади се моето ИИ, кисело и ревниво, че без дотТек ти по рождение си биологична жена. Няма как да се адаптираш, за да създадеш дете като баща, а като майка, ако го износиш в твоята лишена от дотТек утроба, то вероятно ще те убие. Но сега през повечето време аз пренебрегвах моето ИИ.
— Деца?
— Да! Защо не? Моят роден свят Терне е същински рай за децата. На него има страшно много деца, училища, лагери — една детска утопия. Защо да не отидем там?
— Колко смешно — каза Клабиер. — Аз имах две деца. Оттам, откъдето идвам, в света Небе, родителството изисква изоставянето на децата, колкото е възможно най-скоро.