Що се отнася до културата на Ну Хирш, това е високотехнологично място. Жителите на Ну Хирш обичат своите машини и моторизирани джунджурии. Тук аз видях повече Хауд-машини, отколкото във всички други светове, които съм посещавал, взети заедно. Всяка къща имаше някакъв механизиран детайл — покриви, които се отваряха и сгъваха назад, крака, които изникваха отдолу, за да вдигнат цялата сграда и да я придвижат, прозорци, които се нагъваха нагоре и се връщаха обратно на мястото си с едно любезно да! разбира се!, когато ги молеха да направят това. Не ме разбирай погрешно, скъпи камъко. Навсякъде из пространствата на т’Т има технология, всеки индивид е една ходеща вселена от технология. Обитателите на Ну Хирш бяха различни с това, че обичаха макротехнологията. Те бяха натъпкани с дотТек, колкото и всеки един от нас, но също така обичаха големи машини, летящи коли, умни кокили, балони-ролери, Хауд-машини и всякакъв род машинарийки и уреди. В моето детско училище на Терне (споменах ли, скъпи камъко, че съм от Терне?) ударението падаше върху обучението по изкуства, музика и култура, докато тук се наблягаше на уменията да се измислят и сглобяват причудливи машини.
Но ние не бяхме дошли в този свят заради машините. Докато се ориентираме и свикнем с новия град, прекарахме две нощи в едно общежитие близо до мястото, където слезе асансьорът.
— Ти май познаваш Ну Хирш твърде добре? — попитах аз Клабиер.
— Била съм тук няколко пъти — отвърна тя, като се усмихваше. — А ти не си ли идвал?
Аз обгърнах врата й с ръка, за да я привлека за целувка.
— Естествено. Моят роден свят е недалеч оттук. Но ти го познаваш по-специализирано, струва ми се.
— Какво имаш предвид?
— Политическите групи, като онези на Нарцисус.
— О, това ли било? За това ли ме доведе чак дотук?
— Да, моя красота, моя любов, мое истинско небе!
— Колко си смешен! Не познавам друг, който да говори с такива цветисти думи. Нито пък да се държи толкова ексцентрично през цялото време.
— Но аз съм си такъв.
— Защо те интересуват тези групи? Те са едно временно увлечение, нали разбираш, една мода. И аз ги харесвам, но след година времето им ще е минало.
— Всъщност се интересувам от Уиа — казах аз. — Искам да разбера какво планират те.
— Уиа ли? — повтори тя объркана. Това малко ме смути.
— В групите на Нарцисус — казах аз, — именно ти говореше за наближаващата инвазия на Уиа — за това как Уиа се готвят да воюват срещу всички нас.
— Всъщност — каза тя, — това беше само за да кажа нещо. Разбираш ли? Това е същността на политиката — просто да говориш разни неща.
Но аз отказвах да изоставя идеята, която Клабиер беше посяла в главата ми. Колкото повече мислех за нея, толкова по-смислена ми изглеждаше тя. Уиа правеха планове да завладеят високоскоростното пространство на т’Т. Те ме бяха освободили тайно от затвора и сега тайно ме наемаха да извърша моето престъпление, което беше само средство да се отвлече вниманието от истинската им цел. Те щяха да дойдат откъм Езика с цяла флотилия кораби и щяха да поведат война срещу нас. Обстоятелството, че ИИ-то отказваше да признае тази истина, донякъде ме объркваше. Не разбирах по какъв начин то обслужва целите на Уиа, държейки ме в неведение относно техните планове — освен ако те се страхуваха, че знаейки истината, аз, макар и престъпник, щях да се противопоставя на поетото задължение и да предупредя т’Т.
В по-маниакалните си моменти аз се съсредоточавах болезнено върху тази идея. Представях си как се впускам в кръстоносен поход и предупреждавам цялото население на т’Т за приближаващото нападение, как се превръщам в негов спасител и изкупвам предишните си престъпления. Фантазирах си тържествени събития и церемонии по награждаване с медали.
Но когато се чувствах по-здрав, аз разбирах, че това са само фантазии. Самата идея за „мобилизиране“ на населението на т’Т, толкова индивидуалистично и разнородно, беше абсурдна. Аз можех да им кажа каквото си поискам — дори и това, че съм бил нает от Уиа да извърша масово убийство — и най-вероятно хората нямаше да ме чуят. Неколцина — може би, но не и повечето. Така стояха нещата в т’Т.
— Предполагам — прошепнах на ИИ-то една вечер, докато Клабиер спеше с глава на корема ми, — предполагам, че масовото убийство е начин да накарат т’Т да се стреснат и да им обърнат внимание.