— Уиа са много по-висши от нас — каза ми някой, като че ли обясняваше на дете.
— Толкова много са над нас — каза някой друг, — че все едно са богове.
— Те скоро ще се върнат.
— Експериментът е към своя край.
Всички погледи бяха насочени към мен. Нещо ми подсказваше, че е почти безсмислено да оспорвам странната идея, от която беше обсебена групата. Аз огледах лицата едно по едно.
— Каква е целта — попитах бавно аз, — на този експеримент?
Тишина.
— Това — каза някой (една жена, чиято брадичка завършваше с две остри удължения), — скоро ще стане ясно. — Тя огледа всички около себе си. — Когато те се върнат.
8-ми ден
Скъпи камъко,
Да, аз наистина бях изпълнен със съмнения и съм щастлив да призная това. То ме прави повече човек, нали? Освен това и моята докторка сигурно се чувства по-удовлетворена (хей, добър ден!), понеже си мисли, че съзнанието ми се измъчва между „доброто“ и „злото“. Нещо по-конкретно ли? Ами имах съмнения относно способността си да отида докрай в своята мисия. Да убия всички онези хора! Вярно, че това бяха хора, които не познавах и следователно не съществуваха истински, но въпреки това! Въпреки това! Нека кажем — защо да не кажем, — че откажех да извърша това нещо. Сигурно щях да отида обратно в затвора (не! никога!) и да прекарам останалата част от дните си в размисъл относно своя избор.
Твоите мисли, обади се остро ИИ-то, са много разпилени. Оставам с твърдото впечатление, че ти не си концентриран върху тази мисия.
— Ами не я разбирам — подхванах жално аз. — Кой иска да извърша това ужасно нещо? Защо го искат? Трябва да има и друг начин — трябва да има! Ако ми кажеш защо им е нужно това, може би ние с теб ще намерим друг начин да постигнем тяхната цел. Целта! Каква, по дяволите, може да е целта — това е безсмислено — толкова много смърт. Каква полза би донесло това на някого?
Вече ти обясних, каза ИИ-то. Не мога да ти кажа кой или защо сега, а после. Друг начин няма.
— И всички те ще умрат без причина?
За първи път в гласа-имитация на ИИ-то се появи нотка на несигурност. Да нямаш угризения на съвестта, попита то.
— И какво от това?
Точно ти? Не ти вярваме.
Това беше първият случай на несъгласуване, който ИИ-то допускаше в разговор с мен и аз го забелязах веднага. Беше толкова неочаквано, че веднага пресече мелодраматичното ми хленчене.
— Какво каза? — реагирах моментално аз.
Какво? Какво?
— Ти каза „ние не ти вярваме“. Кои сте ние?
Казах, че аз не мога да повярвам. Никога не съм знаело, че имаш подобни съмнения. Това да не е част от сексуалното заслепение, което изпитваш към тази жена? Мислех че твоето съзнание е като един закърнял и безполезен крайник, резултат от идиотска генетична мутация.
— Това не е важно — казах аз. — Кои сте ние? Защо го каза по този начин? Ние не ти вярваме?
Няма значение.
— На това място ти сбърка.
Не, не сбърках.
— Да, сбърка. Да, ти сбърка.
Имах предвид многото потенциални ИИ-та, които очакват да пораснат в твоя мозък от семената след моята смърт. Спомняш си, че ти казах за семената?
— Глупости. И дете не би повярвало. Кои сте всички вие? Кой е вие?
Аз продължих да настоявам, но то не ми каза. След малко се отегчих и излязох навън, за да седна на общото стъпало и да гледам слънчевото затъмнение през този ден. Слънчевите затъмнения са толкова редовно събитие, че само туристите спират, за да ги погледат. Но въпреки това аз не бях сам на стъпалото, когато зелената багра на небето потъмня, стана по-плътна и накрая се превърна във виолетовочерна. Най-интересната част, скъпи камъко, не е пълното затъмнение, а моментът, в който слънцето е почти напълно скрито. Тогава светлината придобива едно особено спектрално качество и познатите предмети изглеждат странно непознати. Красиво е. Докато наблюдавах, аз почувствах призрачното присъствие зад така нареченото ИИ в моя мозък — многото интелекти, които ме наблюдаваха чрез него. Затворих очи и без да ме е грижа дали ИИ-то подслушва мислите ми или не, аз ги визуализирах. И тогава с умствения си взор аз видях редици от Уиа, строени един зад друг, които крояха планове за смъртта на милиони жители на т’Т.