Клабиер се завърна от седмицата, прекарана с нейния предишен любовник.
— Как беше? — попитах аз.
— Чудесно.
— Добре. Но аз вече съм уморен от това място. Уморен съм от Ну Хирш.
— Можем да отидем до Ну Хирш Фърст Сити, на стотина километра надолу по брега и там да вземем асансьор за орбитала.
— Добре — отвърнах аз. — Добре.
Беше ме обхванал смут. Струваше ми се, че моите съмнения най-после се бяха потвърдили и че Уиа наистина стояха зад бягството ми от звездата-затвор. Аз гризях долната си устна и забелязах, че Клабиер ме гледа с объркано изражение.
— Какво?
— Устната ти кърви — каза тя.
Не за първи път липсата на дотТек ме довеждаше до почти конфузна ситуация с нея. Аз само се усмихнах и всмукнах устната си, за да скрия раничката.
До Ну Хирш Фърст Сити си взехме двуколка. Бяхме забелязали няколко от тях по магистралите на континента — покрити каруци, дълги два или три метра, поставени върху огромни колела с диаметър пет метра, които образуваха две дъги над покривалото. Всяка каруца беше теглена от Хауд-машина, което само по себе си беше особено хитроумна имитация на древните транспортни средства. Тези каруци бяха подредени на централния площад на града, в който се намирахме, готови да доставят удобство на туристите. Имаше, разбира се, и други начини за придвижване, но ние не бързахме. При това ритъмът и темпото на пътуването бяха много успокояващи.
— Джазба — обади се Клабиер, — мога ли да те попитам нещо?
Не щеш ли, точно тогава аз бях в „щастливото“ си настроение, успокоен от ярката зеленикава светлина на слънцето и отпускащото тромаво тътрене на каруцата.
— Всичко, моя любов, мое сърце, наслада за моя ум — отвърнах й аз.
— Преди ти каза, че трябва да свършиш някаква работа.
Това веднага пресече доброто ми настроение.
— Така ли? — отговорих аз и усмивката ми изчезна.
— Да, така.
Настъпи тишина, в която се чуваше само звукът от напиращия насреща ни въздух.
— Джазба — каза тя, — каква е тази работа, която имаш да вършиш?
Не й казвай!, кресна ИИ-то в главата ми.
— Един вид наемна работа — отвърнах аз малко шашардисан.
— Наемна работа? — повтори тя. — Каква странна дума!
Наистина, скъпи камъко, това е ужасно стара дума. Вече никой не е наеман да върши нещо.
— Знам — казах аз. — Малко е странно.
— Ти работиш — каза тя с усмивка, като че ли всичко това беше някаква шега — за някакви, които са те наели?
— Да. Не мога да ти кажа какво искат от мен — обясних аз, — защото моите работодатели не са го изяснили и на мен. Разбираш ли?
— Не разбирам.
— То е — нещо необичайно.
— Кои са твоите работодатели? — попита тя.
— Е — казах аз, — и това е малко необичайно.
Тя изчака известно време, преди да повтори въпроса си.
— Кои са те?
Не й казвай!, изпищя ИИ-то.
Какво да й кажа, като и аз самият не знам, отвърнах наум. А на глас отговорих:
— Не мога да ти кажа. Не още.
Това очевидно не я задоволи, но тя легна обратно в каруцата и притвори очи, а лицето й бе сбръчкано от учудване.
Когато се уверих, че е заспала, започнах да шепна на моето ИИ.
— Какъв е смисълът от тази тайнственост? — попитах аз, прекалено вбесен, за да говоря наум. — Вече знам, че зад моята мисия стоят Уиа. Знам кои сте вие-всички.
Но точно тогава ИИ-то предпочете да не отговори, независимо колко настоятелно му шептях.
Пристигнахме в Ну Хирш Фърст Сити по залез слънце, когато жълтата звезда хвърляше грандиозни сини и пурпурни отблясъци по западното небе и облаците бяха оцветени в яркочервено. Градът представляваше чудесен пример за архитектурата на Ну Хирш — проблясващи форми, наподобяващи различни машинни елементи, колони, кутии от светлина, които стигаха до висините, пирамиди от злато, наредени на купове.
Гледката вдъхна нова енергия на Клабиер.
— Прекрасен е — каза тя. — Построили са доста неща, откакто бях тук за последно. Хайде да излезем, да идем да пием, да потанцуваме. Не искаш ли да идем да танцуваме?