Имах чувството, че над мен е надвиснало нещо ужасно. Бремето на моите отговорности — не ме е срам да използвам тази дума, понеже за мен тази мисия бе тежка отговорност — беше започнало да изкривява съзнанието ми. Когато, хванати за ръка, двамата с Клабиер тръгнахме надолу по главната улица, аз се огледах около себе си — гледах всички онези хора и си ги представях да лежат мъртви и неподвижни върху диамантените павета.
— Ти отново си говореше сам — каза ми Клабиер, докато се разхождахме.
Аз се стреснах.
— Моля?
— В каруцата, докато пътувахме насам. Няколко пъти.
— Наистина ли?
— Нямам нищо против. Сестра ми го правеше. Казваше, че си има някакъв въображаем приятел. Харесва ми, напомня ми за детството.
— Хубаво — казах аз, понеже не знаех какво друго да кажа. — Хубаво.
Тя се притисна до мен. Вечерното небе беше моравочерно и звездите блещукаха морскозелени върху огромния небосвод. Сградите и стаите по дължината на улицата бяха ярко осветени, а навсякъде около мен хората се смееха и се целуваха, танцуваха по паважа или залитаха опиянени из навалицата. Край сградите се носеха откъси от музика, които ту се усилваха, ту заглъхваха. Клабиер изглеждаше истински щастлива.
Ние спряхме в един клуб и пихме ембър. Сладката течност ме отпусна и дори си затананиках една стара песен от детството ми на Терне. Може и да съм поплакал малко. Отново бяхме на главната улица. Не помня как точно бях стигнал дотам. Но не забравяй, камъко — без дотТек, която да ми помогне да се справя с алкохола в кръвта си, аз се напих много и бързо.
— Погледни звездите! — спомням си, че плачех на Клабиер. — Виж колко са красиви! Тази нощ искам да спя близо до тях!
Отново бях луд и щастлив, докато само преди час бях затворен и враждебен. Клабиер се смееше на дивата ми енергия или се смееше заедно с нея, не знам.
— Хайде да си лягаме! — изкрещях аз.
— Добре — съгласи се тя. — Добре. Нагоре, в другия край на тази улица има четиридесететажни кули за спане. Близо са до планинската част на града.
Ние се завъртяхме кръгом, като аз шумно настоявах, че ще спя само в най-високата стая на кулата. Спряхме в още един клуб от другата страна на пътя. Тук двамата с Клабиер танцувахме и аз се напих още повече. Набъркахме се в един дълъг „политически“ разговор с група туристи, които имаха възгледи, сходни на нашите, и дебатирахме… дебатирахме, не знам върху какво точно дебатирахме, да ти кажа истината, камъко мой.
9-ти ден
Скъпи камъко,
Клабиер ме отведе, въпреки че бях в свадливо и мрачно пиянско настроение, до горния край на улицата, след което за половин секунда ние стигнахме с асансьор до най-горния етаж на кулата. Аз бях много уморен и през цялото време си мърморех нещо или може би се опитвах да общувам със странно мълчаливото ИИ. Не мога да си спомня. Клабиер ми помогна да си легна и утешението, което носеха нейните ръце, бързо се превърна в еротична наслада — аз лежах съвсем пасивен, докато тя ме любеше нежно и умело. След това заспах.
Събудих се на зазоряване. Късче зеленикавосиньо, мораво небе надзърташе през сводестия коридор, който водеше към балкона. Бях сам в леглото. Когато седнах, видях, че Клабиер е на балкона. Аз станах и отидох при нея, но усещах стомаха си неприятно напрегнат. Нещо не беше наред.
— Привет! — казах аз и докоснах рамото й.
— Привет! — отговори тъжно тя.
— Какво не е наред? — попитах аз.
Известно време тя не каза нищо, така че аз се облакътих на балконския парапет до нея. Стаята гледаше на североизток и с приближаващия изгрев небето отдясно просветляваше в синьо и зелено. Долу върху диамантения паваж се виждаха неколцина от снощните гуляйджии, които от височината на четиридесетте етажа приличаха на детски играчки. Те се движеха — точици върху блед квадрат.
— Защо толкова много си говориш сам, Джазба? — попита тя.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, без да се замислям.
— Джазба — каза тя. После отново — Джазба. Това не истинското ти име, нали?
Мислех да кажа: Естествено, че е истинското ми име, но след това промених решението си.
— Какво значи истинско? — възразих аз. — Нито едно име не е напълно истинско.
— Джазба — каза тя отново, сякаш опитваше вкуса на думата в устата си. — Джазба. Ти беше в някакво трескаво състояние снощи.
— Ами рядко се забавлявам нощем — отвърнах аз. — Поне така мисля. На това се дължеше състоянието ми.