Дишах тежко и лицето ми беше мокро (от собствената ми кръв, както разбрах впоследствие, понеже Клабиер беше надрала кожата ми), но се наведох и погледнах надолу. Видях как тялото й постепенно се смалява, след което изведнъж спря. Миг по-късно тъпият звук достигна до ушите ми. Точиците върху бледия квадрат спряха да се движат безцелно и абсолютно всички запълзяха към мястото на падането.
За какво стоиш тук, излая моето ИИ. Хайде, какво чакаш?
То беше право. Все още задъхан аз се втурнах към асансьора. Той ме отведе до земята за по-късо време, отколкото бе продължило падането на Клабиер, но за разлика от нея той притежаваше инерционна схема за намаляване на скоростта до безопасно за мен спиране. Аз се запрепъвах навън, като кашлях и дишах тежко, и се втурнах през задния вход на сградата.
Клабиер, казвах си аз, няма да умре. Ще бъде тежко наранена, но дотТек ще спаси живота й. Може би щяха да са нужни няколко седмици, за да се възстанови напълно здравето й, но тя щеше да оцелее. Макар че аз изобщо не бях сигурен дали нещата стояха точно така. Може би падане от такава височина превръща човешката плът в пихтия и тогава дори дотТек е безсилна.
Не трябваше да мисля за това.
Хайде!, изръмжа моето ИИ. Трябва да бягаме, да бягаме.
Аз се втурнах в друга сграда и отново излязох през задния вход, после се спуснах надолу по няколко стълбища, разположени едно спрямо друго под тридесетградусов ъгъл. Това ме отведе на главната улица, където само преди няколко часа се бях разхождал с Клабиер. Улицата още беше оживена.
Не спирай! Хайде!
Когато най-после спрях да тичам, дробовете ми горяха и аз едва си поемах дъх. На един широк площад, призрачни в светлината на зората, бяха наредени каруци, теглени от Хауд-машини.
Аз се втурнах към най-близката от тях.
— Отведете ме оттук — задъхах се аз.
— Разбира се, гражданино — каза машината. — Бихте ли се качили в каруцата?
— Не — казах аз, дишайки тежко. — Без каруца. Искам да ме носиш на гърба си.
Машината се поколеба — това не беше обикновена молба. Но после каза:
— Много добре, гражданино — и се откачи от теглича на каруцата. После оформи от гела си груба дъска, върху която аз се покатерих.
— Да — казах аз, като хванах робота през врата. — Точно така. Ще ме носиш на гръб. Тръгни на изток и върви покрай морския бряг около един километър.
— Да, гражданино.
— После искам да тръгнеш обратно към сушата и да ме пренесеш през планините.
— През планините?
— Точно така. Искам да ме занесеш на юг възможно най-бързо, разбираш ли? Възможно най-бързо.
— Много добре, гражданино.
Хауд-машината започна да оформя от гела си дълги вретеновидни крака, като по време на този процес повдигна и себе си, и мен. Ама какви крака бяха само! Сигурно имаха три метра дължина. След което хукна с огромни скокообразни крачки, тичайки бързо, усилено и неуморно към морето. За по-малко от минута тя стигна до началото на плажа и се обърна на изток. Аз се бях вкопчил в гърба й, опитвайки се да овладея своя отчаян и причиняващ ми болка дъх.
Зората изгря и стана по-светло. Хауд-машината загърби морето и загалопира с дълги, равни крачки нагоре през долините и пресечените местности на планинската верига. През цялото време аз не спирах да си повтарям: тя не е мъртва. ДотТек няма да я остави да умре. Тя е жива, тя е жива.
Интерлюдия
Какви мисли ми минаваха през главата, докато пътувах през хълмовете от пясъчник, през клисурите и долините, приспиван от равномерния бяг на Хауд-машината, която ме носеше под неподвижните бели облаци и зеленото небе? Затварям очи, скъпи камъко и си спомням всичко. Мириса на изсъхнали дървета, пукащото бръмчене на насекоми, омагьосващата приспивна песен на вятъра в ушите ми.
— Мога ли да попитам, гражданино — осведоми се с образцова учтивост Хауд-машината, след като бяха минали няколко часа, — за къде пътуваме?
— На юг — отговорих аз. — На юг.
— Имате ли по-точна дестинация?
— Градове с асансьор на юг — казах аз. — Искам град, откъдето мога да се кача в орбита.
— Можехте да направите това там, където бяхте, гражданино.