Вълнението от пристигането беше най-вероятната причина за „щастливото“ настроение, в което се намирах, докато отмиваха пяната от мен, а аз лежах на пода на хангара и мигах. Не бях виждал Агифо-3-акка доста повече от година, но го поздравих като стар приятел.
— Как е животът, скъпи човече? — извиках аз. — Още ли изучаваш Просеката?
— Ами да — каза той.
— Възхищавам ти се — заявих топло аз. — Възхищавам се на теб, на твоята отдаденост и на твоя Посечен Бог.
Може и да съм бил емоционално нестабилен — в маниакална фаза.
Намирах се в големия сводест хангар на кораба на Агифо-3-акка. Стените бяха кобалтовосини, облицовани с плочки (или само изглеждаха като облицовани), с по-бледа шарка от тюркоаз. Подът беше равен с изключение на две вдлъбнатини, едната от които приличаше на канал за отпадъци (като осеяната с кафяви петънца течност, в която се беше превърнала моята пяна), а другата водеше към един сфинктер, който представляваше изход към Космоса. До стената бяха наредени половин дузина кутии, големи колкото кабини, които аз сметнах за совалки. Оглеждах се около себе си и този път мозъкът ми като че ли беше по-малко размътен от космическото пътуване, поради относително ниските скорости, възможни в близост до Гьола. Тъмното, искрящо и някак интимно пространство на хангара — с всичките му четиридесет метра височина от пода до тавана — ми подейства внезапно като дом.
— Сега се чувствам по-близък до теб — казах аз на високия Уиа — и до твоя вид, отколкото когато и да било. — Убеден съм, че по лицето ми се стичаха сълзи. — Чувствам се по-близо до твоите Уиа — хлипах аз, — отколкото до собствения си вид и сега разбирам! Разбирам защо именно ти ме посрещна при бягството от затвора и защо си тук сега!
Слисан, Агифо-3-акка ме остави. Дори и да беше разбрал какво му говорех, той не го показа.
Предишния път аз прекарах само три дни с него, като през повечето време се възстановявах от почти фаталното бягство от затвора. Но този път останах с Агиф много седмици и наистина го опознах добре.
Той имаше смущаващия навик да оголва зъбите си някак агресивно. Но (открих аз) това всъщност представляваше някаква ненормално широка усмивка. При първата ни среща той не го беше правил, но сега определено го забелязах.
Аз обикалях причудливия и раздрънкан космически кораб. Стълбите нагоре ме отвеждаха в камери с форма на гъби, проектирани с някаква цел, за която не можех да се досетя. Надолу стигах до коридори със стотици метри дължина и с равномерно разположени в основата на стените им отвори като огромни миши дупки. Влизах в стаи, които приличаха на вътрешност на палатка, понеже бяха покрити с някаква груба материя. Открих една стая, пълна с вода и помислих, че е място за плуване и почивка. Но когато докоснах гъстата течност, разбрах, че това не е вода, а мастило. Изцапаните ми пръсти останаха черни в продължение на дни.
Обикновено Агиф ядеше по веднъж на ден, малко преди лягане. Никога не го видях да яде по друго време и според мен това е някаква привичка на Уиа: едно голямо ядене, което се храносмила, докато субектът спи, като през останалото време не се приема храна, за да не го разсейва и прави ленив.
— Искам да науча всичко за Уиа — заявих аз в пристъп на телешки възторг по време на едно такова хранене.
Агифо-3-акка ме погледна озадачен и преглътна.
— И защо искаш това?
Стори ми се смешно, че той продължава да се преструва по този начин.
— Открих тайната, която се крие зад моята мисия.
— Мисия — каза мъдро Агифо-3-акка.
— Когато ме прибра от звездата-затвор — казах аз, — ти спомена за възнагражденията, които ще получиш.
— Ценни неща — каза той. — Получих повече.
— Естествено — отвърнах аз и му намигнах. — Естествено. Това го знам. Но не знам всичко. Искам да проумея логиката на Уиа.
— Логиката?
— Разкажи ми повече за твоята култура.
За известно време Агифо-3-акка ме гледаше втренчено, после сведе глава и довърши яденето си. Зададох му няколко въпроса, но той просто не им обърна внимание.
На следващата сутрин отново бродех из кораба. В една стая се покатерих връз купчина боклук с формата на пирамида — стари процесори, нахвърляни безредно като ненужни вехтории — за да се добера до един люк в тавана, който, изглежда, беше единственият изход. Когато се мушнах през него, установих, че се намирам в друго помещение, пълно с високи листнати стъбла с жълт цвят. Те изглеждаха естествени, някакъв вид растение, което не бях виждал досега. След като ги проучвах известно време, аз се спуснах обратно през люка на пода и излязох навън. Тогава открих един коридор, който беше висок точно толкова, че да вървя, без да навеждам главата си. Аз вървях в продължение на седем-осемстотин метра, но коридорът просто свърши в една стена. Бях убеден, приятелю, че тази стена не представлява нищо друго, освен таен вход и за да го отворя, аз дърпах и натисках изпъкналости и шарки, но нищо не се случи, никаква врата не се отвори. Открих няколко стаи, в които бяха складирани дълги ивици цветна материя. Цветът беше положен върху материята по примитивна технология, но багрите бяха приглушени и хубави, макар и с някаква изкуствена твърдост. Навсякъде където отивах, беше тихо, спокойно, неподвижно. Само от време на време се чуваше шумоленето на хранещите се с прах червеи, които почистваха някоя повърхност.