„Надживява ни камъкът, Милойко! — оплаква се Леко Алексов, когато Милойко мине привечер с катърите. — Цял живот се боря с него, но някой ден си зная, че ще ме надвие!“ — „Ами тя тъй е!“ — казва му Милойко и продължава по пътя си. „Какво беше Стрезов?“ — мисли си Леко Алексов. — Стрезов беше страшилище, ама на, гръмнаха го оная нощ от фурната на Ангел Колов и няма вече страшилище. Аз му издялах паметник, ама паметникът не е страшилище, мъртва работа е това камъкът, то е белег само от човека.
Подир Девети септември, доста късно, струва ми се, почти в самия край на Втората световна война, наши доброволци вече почнаха да се връщат от фронта, появиха се доста войнишки униформи в градчето, именно тогава се заговори за паметник на бай Ангел Хлебаря.
Леко Алексов сам поиска да избере камък, отидоха с Милойко в кариерите на Беговица. Той не одобри това, което работниците бяха извадили от кариерата. Поиска да взривяват отново. Каменарите заредиха барут, изпокриха се, най-гърлестият от тях почна да вика: „Бомбаа! Бомбаа!“, да не би да се зададе човек по пътя и да стане жертва. Бомбата изгърмя глухо „рррп!“, много камък изкърти и като го огледа Леко Алексов, отбра най-после това, дето му требеше, натовариха го и го свалиха с Милойко. „Аз съм обещал на Ангел да направя паметник като Тодорини кукли и ще го направя, щото той ни е герой на градчето. Па и не само в градчето, нека го знаят на сто километра околовръст.“ Милойко вдигна ритлата на каруцата, за да пребътнат камъка, и говори:
„Изяде го някой бай Ангел, и стрина Василка изяде, ама още не може да се разбере кой ги изяде.“ — „Това без чуждо око не е станало“ — казва Леко Алексов и подлага железния лост под камъка, та да го пребътнат.
Камъкът се преобръща от каруцата, с глух тътен пада на земята, земята под него леко потреперва. „Много голям е тоя камък — вика Милойко, — не знам дали ще можеш да се пребориш с него!“ — „А, — позасмива се Леко Алексов, — не се е родил още такъв камък, дето да не мога да се преборя с него. Докато са здрави ръцете и могат да държат чука и длетото, не се боя аз от камъка!“
Милойко туря свалената ритла, шибва катърите с камшика, каруцата му почва да подскача по камъните из улицата. Леко Алексов свирука, обикаля камъка, размерва го с метър два или три пъти и го преобръща с лоста, подглави го хубаво и почна да дялка. Каменна люспа хвърчи наоколо, каменоделецът при-мижава с очи, да не би да хвръкне люспа в очите му. Той дяла и попоглежда по улицата. По улицата се задава Василка — отнася купоните в комисарството. „Помози Бог, Леко!“-казва женицата. — „Дал Бог добро, Василке“ — отвръща наум Леко и внимава да не би длетото да осакати камъка. Женицата изчезва, преди още да е стигнала до завоя, улицата стои празна, като че чака някой да влезе в нея и да мине по каменния й калдъръм. Леко Алексов оставя чука и длетото върху камъка, взира се над оградата, чака и той нещо да се зададе по улицата. Целият еснаф спира работата си, застава пред работилниците и гледа, обърнат все на една страна.
По улицата се задават стражари, начело със Стрезов вървят, без да поглеждат встрани, и стигат право при фурната на Ангел Колов. И щом Стрезов почуква на вратата на фурната, гръмва пищов, Стрезов пада по очи, другите стражари веднага изправят стълби — стълба до стълба — и заковават всички прозорци на фурната. И щом заковават прозорците, всички плисват по една тенекия газ върху фурната и фурната изведнъж пламва. Пламва и се овъглява, като мигновение, колкото да трепнеш с очи … Леко Алексов трепва с очи и кога гледа отново към фурната, там вижда да стои само купчина опушени камъни, Върху камъните седи бай Ангел, изправя се, както си е с престилката, и тръгва по улицата. „Влез, влез. Ангеле!“ — подвиква Леко Алексов, но Ангел Колов не влиза в двора му, ами се подпира с лакти на оградата. „Не обичам да гледам каменни кръстове, Леко — казва хлебарят, — а и много каменна люспа хвърчи изпод длетото ти, може някоя люспа да ми влезе в окото!“ — „Истина е — казва Леко и почва да работи с длетото, — камъкът не е като да месиш хлябове. С голи ръце не можеш да излезеш срещу него. Чук требе тука, стоманено длето требе! Като го натиснеш камъка със стомана отгоре, да видиш как става по-мек и от тесто и те слуша.“ — „Така е, така е!“ — казва Ангел Колов и отминава по пътя, но не стига до края на улицата, ами и той пропада като Василка по средата. Леко Алексов стои на колене сред каменните люспи, въздъхва и започва отново с длетото. По обед камъкът се постопля, на пладне вече пари като въглен, не можеш да го пипнеш с пръст, надвечер става прохладен.