— Имате ли нещо за вечеря? — попита Уил, като отпи от халбата. Амбърли изобщо не докосна своята.
— Яхния, хляб, сирене и пай, днеска съм го пекла — отвърна жената и въздъхна уморено.
Уил я изгледа съчувствено.
— Не е лесно да седиш над печката в тая жега…
— Така си е — изсумтя жената. — Ама най-лошото е, че готвиш за тоя, дето духа. Всички идват да се наливат, рядко някой ще хапне…
— Сама ли се оправяте с всичко?
— Синовете помагат… — Жената стана по-разговорлива и видимо поомекна. — Моичкият ни заряза. Момчетата по ги влече комарът и чашката, ама сегиз-тогиз се случва да ме сменят… То аз бих могла и сама, да не беше тоя пусти крак. Мира не ми дава…
— Опитвахте ли горещи компреси?
— Слагах. Поотпусна ме.
— А билкови настойки?
Тя махна с ръка:
— Полза никаква…
— Лоша работа… Откога сте така?
— Знам ли? Откак се помня…
— Ще похапнеш ли? — хвърли поглед Уил към Амбърли и преди тя да успее да отвори уста, поръча: — Ще опитаме яхнията. Донесете ни две порции.
Амбърли изчака жената да се отдалечи, наведе се напред и отчаяно зашепна:
— Как мислиш да й платим!?
— Спокойно — усмихна се Уил. — Можем да си го позволим.
Амбърли изглеждаше така, сякаш беше готова да го удари, но се отказа от намерението си в последния момент и само въздъхна:
— А уж беше обещал да не ме държиш в неизвестност и да не действаш на своя глава… При циганите това за малко да ни коства живота! А тези хора са далеч по-опасни.
— Знам, знам, просто току-що ми хрумна нещо. Имай само малко търпение. Съгласна си, че не е зле да сложим нещо в устата си, нали?
Лицето на момичето изведнъж се стегна:
— Това място ме потиска, Уил. Мисля, че няма да мога да сложа и хапка в устата си. Бих предпочела вече да сме далеч оттук…
— Не мисли, че на мен тук ми е много забавно — сви рамене Уил. — Само че няма къде другаде да прекараме нощта… Шшшт, тя се връща!
Съдържателната се появи с две чинии, от които се вдигаше апетитна пара. Остави ги на масата и вече се готвеше да тръгне, когато Уил я спря.
— Чакайте малка Мислех си за крака ви. Може би все пак може да се направи нещо.
Тя го изгледа подозрително.
— Какво например?
— Ще се опитам да ви помогна. Може би ще намеря начин да спра болката…
— А на вас това какво ви влиза в работата? — присви очи жената.
— Ами това ми е работата — разпери ръце Уил. — Изкарвам си хляба.
— Хм. Значи искате пари.
— Може просто да направим сделка — вие ни нахранихте, аз ще се погрижа болката да спре. Какво ще кажете?
— Става.
— Я да видим сега! — Донесете ми една чаша чай и чист парцал.
Жената се затътри към кухнята. Амбърли поклати глава:
— Убеден ли си, че ще успееш?
— За всеки случай си довърши вечерята — подсмихна се Уил.
Съдържателната се върна, следвана от неколцина любопитни посетители. Уил прехапа устни. Това не влизаше в плановете му. Най-малко би желал да привлича излишно вниманието.
— Няма нужда от зяпачи — намръщи се той. — Тази работа изисква съсредоточаване. Не бихме ли могли да влезем някъде?
Съдържателната сви рамене и отключи съседната стая, в която имаше само една кръгла маса и шест стола. Тримата влязоха вътре.
— И какво сега? — попита жената.
Южнякът извади от кесията си някакво сухо листо, стри го между пръстите си и го пусна в чашата. Разбърка чая и го по даде на жената.
— Изпийте го! Няма страшно, само малко ще ви се доспи.
Тя се поколеба, после махна с ръка и изпи течността на един дъх. Уил взе от ръката й празната чаша, пусна вътре друго листо и го заля с бира от халбата си. Отново разбърка и изчака листото да се разтвори. Амбърли го наблюдаваше, прехапала устни.
— А сега вдигнете болния крак на този стол — нареди Уил и придърпа един от столовете. — И запретнете полата си.
Жената го наблюдаваше с ококорени от почуда очи, но послушно изпълняваше всичко. Кракът й беше отекъл, посинял от кръвоизливи и набразден от изпъкнали вени. Уил потопи парцала в течността и внимателно започна да я втрива в загрубялата кожа.
— Гъделичка! — изкикоти се жената.
Уил й се усмихна окуражително. Извали от кесията дълга сребърна игла. Жената на стола едва не подскочи.