— Това пък какво е?
— Нищо няма да усетите — увери я Уил. — Само лекичко убождане.
Той обгори на пламъка на свещта острието на иглата и го насочи към болния крак малко над коляното.
— Не мърдайте — предупреди той и иглата потъна в подпухналата плът като в масло. Жената стисна очи, а когато след малко ги отвори, Уил вече беше издърпал иглата.
— Готово! — заяви той, като се молеше да е успял. — Можете да направите няколко крачки.
Жената спусна крака си и оправи полата си, а в очите й за миг проблесна предишното недоверие. Пристъпи предпазливо, сякаш се боеше да не строши крака си, и изведнъж се ухили до ушите.
— Не ме боли! Изобщо не ме боли! Мили боже! Направо не е за вярване! Да не сте магьосник?!
— Такъв съм — засмя се Уил и изведнъж прехапа устни. По-добре да не го беше казвал. Амбьрли гневно го стрелна с поглед.
— Е, добре. Не знам как го направихте и не ме интересува. Важното е, че болката я няма! — радваше се жената.
— Не съм магьосник — побърза да уточни Уил, — но знам това-онова…
Жената не го слушаше. Тя бързаше да се похвали с излекувания си крак. Спусна се навън с думите:
— Тази вечер аз черпя!
Загледана след нея, Амбърли поклати глава:
— Ти наистина успя… как го направи?!
Той сви рамене:
— Не беше чак толкова трудно. Нали ще ставам Лечител. Въпросът е, че… облекчението е само… временно.
— Какво?! — изумено го изгледа Амбърли.
— Шшшт! — Уил сложи пръст на устните си. — За съжаление ефектът няма да е дълготраен. До сутринта страданието й ще се е възобновило.
— Тогава ти я излъга! — възкликна Амбърли. — Нали каза, че ще я излекуваш?!
— Казах само, че ще облекча болката й… — отвърна Уил. — И го направих. Мисля, че сделката беше честна. Ние получихме вечеря, а тя ще спи спокойно поне една нощ в живота си.
Амбърли само поклати глава укорително.
— Е, добре — въздъхна Уил. — Всъщност, ако това ще те успокои, болката й наистина няма да изчезне съвсем, но поне ще намалее. Мисля, че и това е нещо. Един Лечител би ти казал, че състоянието на тази жена се дължи на живота, който води, на мизерията и покварата, сред които живее, а съгласи се, не е по силите ми да променя това. Но направих за нея, каквото можах…
— А ще й оставиш ли някакво лекарство за после?
Уил се усмихна и взе ръцете й в своите:
— Да, но предпочитам да го намери, когато нас вече ни няма…
Бурните възгласи откъм пивницата заглушиха думите му. Отвън кипеше буйна веселба. Помещението вече гъмжеше от народ. Всички се бяха стекли, привлечени от щедрите обещания на ханджийката. Тя черпеше наляво и надясно и със светнали очи демонстрираше излекувания си крак.
— Да изчезваме — прошепна Уил. — Сега е моментът.
Но не успяха да стигнат до вратата незабелязани. Зорките очи на ханджийката ги различиха в навалицата и в един момент всички глави се обърнаха към тях.
— Ей, вие двамата, ще пийнете ли по едно? — викна съдържателката и тупна Уил по рамото, като едва не го осакати.
— Не, благодаря — отвърна южнякът и направи отчаян опит да се усмихне. — Предпочитаме да поспим… Много път бихме и едва гледаме от умора…
— Глупостта, я се стегни! Останете да се повеселим, сега ви е паднало! Аз черпя!
— Умирам за сън… — прозя се Уил.
— Че как ще спите на тоя шум? — разпери ръце жената. — Ама ваша воля. Качете се горе в стая номер десет. Тя е в дъното и сигурно е малко по-тихо… Значи сега сме квит, а? — добави накрая.
— Напълно — увери я Уил.
— Ама че си загубен! — изсмя се жената. — Не си знаеш цената… Какво е една вечеря! Дори само това, че ще спя една нощ като хората, пак стига! Ще ти дам един безплатен съвет, момчето ми: ако не си по-хитър, доникъде няма да стигнеш!
Тя ги остави и тръгна към бара. Чакаше я работа. Тази вечер беше извадила късмет и трябваше да се възползва от положението.
— Хайде, сладури — извика. — Развържете кесиите. Черпнята свърши.
Сами в коридора на горния етаж, Уил и Амбърли се спогледаха.
— Е, все още ли ти е жал за нея? — поиска да знае Уил.
Момичето се усмихна и нищо не отговори.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Бяха прекарали няколко часа в сън, когато изведнъж някакво шумолене пред вратата ги стресна. Уил скочи и разтърка очи. Отвън се чуваха стъпки, тихи гласове и нечие задъхано дишане. Това не можеха да са демоните, но въпреки това сърцето му биеше до пръсване. Ключалката тихичко изскърца, сякаш някой се опитваше да провре нещо през нея. Амбърли седеше в леглото пребледняла, с разпуснати коси. Уил сложи пръст на устните си и прошепна: