— Ваше величество!
Виждаше току пред себе си лицето на младия елф, а гласът му достигаше до него сякаш от вдън земя.
— Ваше величество! Буден ли сте?
— Какво има?
Не можа да познае собствения си глас.
— Раниха ви при прохода Халис, сър. Ето тук, точно в слепоочието. — Оттогава сте в безсъзнание. Господи, толкова се тревожехме…
— Кога… стана това? — с усилие произнесе кралят.
— Преди седмица.
— Цяла седмица?!
— Ще ида да доведа сина ви, кралю — разбърза се Гейл.
— Сина ми… — повтори Ивънтайн.
— Принц Андер, сър. Имат заседание на Висшия съвет, но веднага ще дойде! И Гейл хлопна вратата.
Останал сам, Ивънтайн се опита да се надигне, но не успя. Беше още твърде немощен. „Андер“ ли каза Гейл? А къде беше Арион? Ивънтайн сбърчи вежди и се опита да събере мислите си. Защо се бяха върнали в Арбърлън? Какво беше станало с армията на елфите? А със защитата на Саранданон?
Изведнъж отмаля и се отпусна назад. Чувстваше се стар, стар и болен — свършен човек. Прехапа устни. Що за крал беше, щом нямаше сили дори да стане от леглото? Напрегна се и най-после задъхан се облегна на възглавниците. Целият беше в пот от направеното усилие.
От другия край на стаята го наблюдаваше Манкс, верният Манкс. Кралят понечи да го извика и изведнъж се сепна. Думите заседнаха в гърлото му. В очите на кучето видя стаена такава омраза, че го побиха тръпки. Господи! Дали не полудяваше?
Изведнъж почувства огромна, безпределна самота, като зейнала в душата си бездна. За пръв път в живота си изпитваше страх. Дали онова, което за миг зърна в погледа на Манкс, не бе само плод на болното му въображение? Но защо тогава кучето не идваше при него? Това също беше съвсем необичайно… Не, старче, помисли си. С теб става нещо нередно, не ти е виновно кучето. Въобразяваш си разни неща, боиш се и от сянката си… Както е тръгнало, скоро съвсем ще полудееш…
В коридора се чуха гласове и след миг в стаята влезе Андер. Кралят протегна ръце да го прегърне, притисна го до гърдите си и веднага забеляза напрегнатото му, развълнувано лице.
— Хайде, синко — погледна го, — кажи ми какво се е случило.
Потръпна от някакво мрачно предчувствие и добави с усилие:
— Къде е Арион?
Андер преглътна нещо и Ивънтайн изведнъж пребледня.
— Мъртъв ли е?
— Падна при Уърл — отвърна Андер едва чуто.
Знаеше, че няма да намери думи, с които да утеши баща си, и само поклати глава. Ивънтайн стисна ръката му. В очите му имаше сълзи.
— Убили са Арион? — повтори невярващо.
Андер кимна.
— Кейл Пинданон — също…
Кралят се отпусна на възглавницата и глухо попита:
— А какво става със защитата на Саранданон?
— Отстъпихме…
Спогледаха се и Андер на свой ред притисна баща си в прегръдките си. След малко Ивънтайн проговори с равен, някак безжизнен глас:.
— Моля те, разкажи ми за смъртта на Арион. Не ми спестявай нищо.
Изслуша разказа на сина си, без да промълви нито дума, загледан а пламъка на гаснещата свещ. Когато Андер свърши, сложи ръка на рамото му и тихо каза:
— Върни се на съвета, синко. Аз ще почакам…
— Да повикам ли Гейл?
— Не… Предпочитам да остана сам. И… моля те, изведи Манкс.
Андер бе вече на вратата, когато баща му добави:
— Гордея се с теб, Андер… Знам, че ще се справиш.
Андер усети, че гърлото му се сви.
Останал отново сам, кралят се отпусна назад, затвори очи и остави спомените да нахлуят. Тревогата му за съдбата на елфите прерасна в някакво чувство за обреченост, в усещане за близък край.
— Ех, Арион, Арион… — прошепна. Раменете му се разтърсиха от ридания.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
— Еретрия! — тихо възкликна Уил. Надигна се на лакът въпреки пронизващата болка. — Какво правиш тук?
— Не виждаш ли? Спасявам ти кожата — насмешливо отвърна момичето.