След малко Еретрия им донесе закуската — хляб, мед, мляко и плодове. Някаква ефирна бяла дреха се ветрееше около тънкото й тяло и я обгръщаше като облак.
— Добре ли спа, южняко? — попита с най-лъчезарната си усмивка и излезе, без да размени и дума с Амбърли.
Уил смутено поклати Глава и се обърна към Амбърли. Момичето отново се усмихна, но този път насила.
Още не бяха приключили със закуската, когато се появи и самият Цефело. Облечен бе както винаги целият в черно, наметнат с тревистозеления си плащ. Широкополата му шапка бе дръзко накривена, но още щом влезе, той я свали с широк театрален жест и се ухили до ушите.
— Кого виждам?! Отново моите млади приятели — Лечителят и красивата му сестра… пак ли си търсите коня?
— Този път не — усмихна се Уил.
— А какво ви се случи този път, любопитен съм да чуя? Да не би да изгубихте пътя? Доколкото знам, Арбърлън е по на север…
— Ние вече бяхме там — отвърна Уил уклончиво и остави настрани от себе си празната табла.
— И решихте да посетите Гримпен Уорд?
— Както виждам, не само ние…
— Аз лично дойдох по работа — сви рамене Цефело. — И не смятам да остана тук по-дълго, отколкото е необходимо. Ами теб, Лечителю, какво те води насам? Ако си дошъл да си изкарваш хляба, едва ли би могъл да намериш по-неподходящо място.
Уил се поколеба за миг, преди да отговори. Трябваше много внимателно да мери думите си. Имаше горчив опит с Цефело.
— И ние сме тук по работа — отвърна, без да се впуска в подробности.
— А аз реших, че сте дошли да си търсите белята… — присви очи Цефело. — Е, както и да е, имате късмет, че се появих точно когато работите ви отиваха на зле…
Типично за него, прехапа устни Уил, като едва се сдържа да не се разсмее. Човек би помислил, че никой освен него няма пръст в спасяването им. Разпери ръце:
— Излиза, че пак сме ви задължени…
— А аз ви дължа едно извинение — с тържествена сериозност произнесе Цефело. — Там, при Тресавището, бях разстроен и объркан… и в гнева си изрекох неща, с които ви обидих. Сега съзнавам, че не съм бил прав и ви моля да ми простите. Държах се като глупак и неблагодарник. Но ето че сега ми се отдава случай да изкупя вината си. Само ми кажете с какво мога да ви помогна…
С крайчеца на окото си Уил забеляза, че Амбърли го гледаше предупредително. Напразно, нямате така лесно да се хване на въдицата.
— Боя се, че и при най-добро желание не бихте могли да ни помогнете — въздъхна той. — Необходим ми е човек, който познава областта като петте си пръста…
— Ето на! — плесна с ръце Цефело. — Пак извадихте късмет! Кръстосвал съм Дивата пустош надлъж и нашир…
— Не, не — махна с ръка Уил. — Достатъчно главоболия си създадохте заради нас. Ще се справим и сами.
— Защо просто не ми кажете какво ви води насам — продължи Цефело, все едно не го бе чул. — Ако е по силите ми, ще направя всичко, за да ви помогна…
— Ами, ето каква е работата — снижи гласа си Уил. Амбърли отчаяно стискаше ръката му. — В кралското семейство има тежко болен. Всъщност няма да крия, това е внучката на крал Ивънтайн Елеседил. Та тя спешно се нуждае от едно лекарство, а то може да бъде извлечено само от корена на едно растение, което се среща тук и никъде другаде… Кралят е обещал голяма награда на оня, който успее да излекува внучката му, затова ние със сестра ми побързахме насам…
Какви ги дрънкаше, господи… Целият пламтеше и не смееше да погледне Амбърли в лицето.
— А знаете ли къде по-точно да търсите този корен? — нетърпеливо го прекъсна Цефело.
— Да — кимна Уил. — В древните лечителски книги се споменава някакво място, наречено Хранилището…
— Ти май излезе прав — името нищо не ми говори… — оклюма глава Цефело, но изведнъж се оживи. — Знаеш ли, познавам едного, който сигурно ще ни свърши работа! Само че, Лечителю, да се разберем отсега — ти сам се увери, че да се пътува из Дивата пустош далеч не е безопасна. Така че заради теб излагам хората си на голям риск, естествено, със съзнанието, че верността ни ще бъде щедро възнаградена… — Той сви рамене, сякаш се оправдаваше: — Нали разбираш, трябва някак да се живее… Всеки си вади хляба, както може…