— Каква награда очакваш от мен, Цефело? — рязко попита Уил. — Кажи направо, не го увъртай.
— Ще ти кажа — светнаха очите на скитническия главатар.
— Искам камъните. Южнякът бавно поклати глава.
— Те няма да ти вършат никаква работа…
— И защо мислиш така? — присви очи Цефело. — Да не съм вчерашен. Знам, че без тях ти не би бил това, което си. Отвари и хапове ли? Вятър работа! В камъните е истината и ти ще ми ги дадеш.
— Тяхната магия е елфска — търпеливо обясни Уил. — Ако в жилите ти не тече кръвта на древния народ, няма да можеш да задействаш силата им.
— Лечителю, ти си долен лъжец! — изсъска Цефело.
— Той казва истината — намеси се Амбърли. Гласът й трепереше. — Камъните са дясната му ръка, неговото единствено оръжие и нямаш право да му ги искаш.
— Кое е право и кое — не, решавам аз! — ухили се Цефело. — Но ако продължавате да дрънкате измислици, ще се разгневя не на шега!
— Няма да ти дам камъните — сви рамене Уил. — Дали ми вярваш, или не си е вече твоя работа.
Погледите на двамата мъже се кръстосаха като шпаги. Но дълбоко в очите на номада, отвъд заплахата и омразата, проблясваше страх. И този страх бе предизвикан от камъните на елфите, чиято разрушителна мощ Цефело добре си спомняше. И все пак той направи опит да се усмихне.
— Е, добре, какво тогава си готов да ми дадеш, Лечителю? Или очакваш да ти свърша услугата заради черните ти очи? Едва ли — не си толкова глупав. Сигурно имаш предвид нещо ценно, което би могъл да ми предложиш?
Уил отчаяно си блъскаше главата, но никакъв изход от ситуацията не му хрумваше. Най-после, тъкмо когато бе решил, че положението е безнадеждно, Цефело щракна с пръсти.
— Сетих се, Лечителю! Ще се договорим нещо. Нали казваш, че кралят на елфите ще ти даде награда? В, хубаво. Аз ще те заведа при човек, който може би ще ти помогне да намериш мястото, което търсиш. А ти срещу тази услуга ще разделиш с мен кралската награда. Става ли?
Странна сделка, помисли си Уил. Нетипична за един номад, най-малко за Цефело. За тях това бе все едно да обещаеш нещо срещу нищо. Те обичаха да се подсигурят предварителна. Накъде ли биеше Цефело?
— Значи ще ми помогнеш да науча местоположението на Хранилището? — държеше да уточни Уил.
— Да, ще се опитам.
— Но няма да ме придружиш дотам, така ли?
— Какъв е смисълът да излагам хората си на ненужен риск? — сви рамене Цефело. — Останалото си е твоя грижа, нали така? А обещанието си с обещание, така че ще се погрижа да го удържиш?
— И все пак има нещо, което ме притеснява — намръщи се Уил. — Как ще разбереш дали съм успял?
— Номадите научават всичко! — изсмя се Цефело. — Не се грижи затова!
Уил отново се запита какво се криеше зад тази вълча усмивка. Имаше усещането, че нещо не е наред. Но наистина имаха нужда от помощ, за да не използват прекалено рано камъните на елфите и по този начин да издадат присъствието си. Ако Цефело не блъфираше, помощта му наистина можеше да се окаже от огромно значение.
— Е, какво? — настоя Цефело. — Съгласен ли си да делим наполовина?
— Наполовина е много — възрази Уил.
Искаше да изпита Цефело.
— Виж една трета става.
— Хм… — понамръщи се Цефело. — Какво пък… От мен да мине!
Склони прекалено лесно и това още повече засили съмненията на Уил. В очите на Амбърли също имаше боязън и недоверие. Но тя нищо не каза. Очевидно не искаше да се намесва и го беше оставила сам да прецени.
— Хайде, южняко — подкани го Цефело. — Решавай по-бързо!
— Реших — отсече Уил. — Приемам.
— Значи се разбрахме — погледна го циганинът изпод вежди — Мъжка дума!
Ухили се и излезе, като си подсвирваше.
— Не му вярвам… — прошепна момичето.
— И аз… — замислено отвърна Уил.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Седнал в тръстиковия люлеещ се стол, старецът тихичко си тананикаше. Слънцето гаснеше зад върховете на далечните планини и над гората се спускаше здрач. Дърветата шушнеха приспивно и въздухът лека-полека се изпълваше с хладния чист мирис на нощта. Това беше любимият му момент от денонощието — през тези кратки мигове човек забравяше, че се намира в самото сърце на Дивата пустош и дори тук можеше да се почувства като у дома си…
А старецът отдавна беше свикнал със своята горска обител, нещо повече — привързал се беше към това място, към което малцина хранеха топли чувства. Но той го познаваше така добре, както никой друг — знаеше мрачните му тайни и неведнъж беше ставал свидетел на суровата безмилостна борба за оцеляване, която се водеше тук на всяка крачка. Животът и смъртта тук бяха в непрестанна схватка, но това му се струваше особено вълнуващо, сякаш бе проникнал в самата сърцевина на нещата.