Дивата пустош бе станала негов дом преди повече от шейсет години и тук той най-после бе намерил самотата, спокойствието и уединението, за които духът му жадуваше. Тук сам си беше господар, мислите му се рееха на воля. Не би заменил своята колиба за някоя барака в онези мрачни, пренаселени места, където всички живееха врата до врата, но това не ги сближаваше помежду им, а тъкмо напротив — само ги настървяваше един срещу друг. Кракът му не би стъпил в дупки като Гримпен Уорд. Онези нещастници също като него бяха жители на Дивата пустош, но имаха толкова общо с нея, колкото някой, заврян в мазето на замък, би могъл да се нарече негов обитател.
А те, глупаците, го смятаха за луд. Смахнатият старец, който живееше сам-самичък в най-затънтения лес. Нека си мислеха каквото щат. Той пък за нищо на света не би искал да е на тяхно място.
— Пират? — подвикна на огромното черно куче, което се беше изтегнало в краката му. Кучето скочи и се прозя. Имаше муцуна на вълк и космато рошаво тяло на мечка. Сложи глава в скута на господаря си и размаха опашка. Чакаше да го почешат.
Погълнати от това занимание, което доставяше удоволствие и на двамата, изведнъж се ослушаха. Остър пронизващ писък разцепи нощта. Пират се озърна неспокойно, но старецът го потупа по косматата глава. Наблизо ловуваше дива котка.
Отново се отпусна назад и обгърна с поглед стария кладенец в двора, бараката, в която спеше мулето, струга, дърводелския си тезгях под навеса. Откак се помни, обичаше да майстори разни неща, да вдъхва мириса на прясна дървесина. Безполезно на пръв поглед занимание, което придаваше смисъл и красота на дните му. Компанията на Пират му стигаше. Хората не му липсваха — дивите котки и мулето с нищо не бяха по-лоши.
Изправи се и се разкърши. Съвсем се беше стъмнило и небето беше отрупано със звезди. Време беше да приготви нещо за вечеря за себе си и за кучето. От вчера му беше останала малко супа — може би щеше да им стигне.
Тръгна да запали огъня. Беше дребен мъж, слабичък и прегърбен. Венец от бели, пухкави коси обкръжаваше лъсналото му теме. Ризата му беше побеляла от слънцето, а изпод късите панталони стърчаха загорели, тънки като клечки крака. Кожата му беше суха и сбръчкана, прорязана от изпъкнали жилки. Движеше се с леко подскачане, като пружинено човече — от старост походката му бе изгубила гъвкавост.
Разпали огъня и клекна до него, като се чудеше не може ли да сложи още нещо в тенджерата. В този миг чу тропот на каруци и конско цвилене някъде навътре в гората. Пират настръхна и изръмжа. Старецът му изшътка предупредително. След малко от мрака се появиха очертанията на няколко коня и един-единствен фургон. Старецът се намръщи. Това беше шайката на оня негодник Цефело. Изплю се и го изгледа изпод вежди. Чудеше се дали да не насъска кучето срещу тях. Ездачите спряха насред поляната и Цефело пристъпи напред.
— Добра среща, Хийбъл.
Старецът изсумтя:
— Какво те води насам, Цефело?
— Хийбъл, Хийбъл — оскърбено поклати глава Цефело, — така ли се посреща стар приятел?! А уж се знаем не от вчера — толкова ни е минало през главата…
И сякаш нищо не е станало, радушно разтърси ръката на стареца, който седеше безучастна.
— Я да те видя! Планинският въздух ти се отразява добре — установи Цефело с най-обезоръжаващата си усмивка. — Въпреки че възрастта си казва думата…
— Какво ме разглеждаш като кон за продан? — сопна се старецът. — Да не се опитваш да ми продадеш някой пенкилер?
— Все същият си си — поклати глава Цефело. — Саможив и недружелюбен.
— Какво е станало с хората ти, главатарю? Да не са се разбягали?
— Чакат ме на главния път — неохотно отвърна Цефело. — Дошъл съм по работа, не можех да ги мъкна с мене…
— Та ще ми кажеш ли най-после за какъв дявол си дошъл?
— Може ли първо да поседнем край огъня ти и да поговорим?
— Сядайте — сви рамене старецът. — Тъкмо вечерях. Ама за вас няма да стигне. Пък и… не бих разделил залъка си с вас.
— Няма нужда — увери го Цефело и великодушно махна с ръка. — Този път те каним да споделиш вечерята ни…