Младият мъж остана загледан след нея. През лицето му премина сянка. Хийбъл хвърли поглед към неговата спътничка, малката елфа. Тя не помръдваше, навела глава, скрила лице в сянката на косите си.
— Толкова ли е важно намирането на този корен? — попита старецът, — И сигурни ли сте, че не се среща някъде другаде?
— Това си е тяхна работа! — рязко го прекъсна Цефело.
— Знам, че нямаш търпение да си получиш наградата — намръщи се Хийбъл, — но не ти ли минава през ум, че чисто и просто няма да има от кого?
— Стига сме умували — надигна се Цефело. — Утрото е по-мъдро от вечерта. Да вървим да пием и да се веселим!
И той подвикна на старата циганка, която забърза към тях с пълни халби в ръце. Още неколцина от табора се присъединиха към компанията и не след дълго екнаха смехове, зазвучаха песни, а Цефело заразправя с цветистия си език разни небивалици за места, където всъщност кракът му не беше стъпвал, и за хора, които едва ли някога беше срещал… Циганите го слушаха със зяпнали уста, а Хийбъл — с недоверчива усмивка. Старецът се полюшваше на стола си, разсеяно галеше кучето и се питаше дали момъкът, така твърдо решен въпреки увещанията да слезе в Дупката, щеше да срещне Маленро. И независимо от всички опасения, тайничко му завиждаше…
След малко Уил се надигна и тръгна към кладенеца в задната част на двора. Амбърли вече беше заспала, загърната в одеяло, край огъня. Уил също се чувстваше необичайно замаян, въпреки че не беше изпил много бира. Ледената вода може би щеше да помогне, а след нея и един хубав сън… Тъкмо се беше навел с металното канче, когато чу зад гърба си стъпки и рязко се извърна. Беше Еретрия.
— Не те разбирам, Лечителю — тя впери в него настойчив поглед. — Май не ти е мил животът?
Уил остави канчето обратно във ведрото и приседна на камъка.
— Навлякох си един куп неприятности, за да ти спася живота в Гримпен Уорд… — Да не мислиш, че ми е било лесно да убедя Цефело? А излиза, че всичко е било напразно… — Тя поклати глава. — Ти държиш на своето и искаш да слезеш в Дупката… Не знам какво си обещал на Цефело, та и той така се е запалил? Ако те изнудва с нещо, само ми кажи!
— Цефело няма нищо общо с това — само махна с ръка Уил.
— Тогава защо?
— Това лекарство е много необходимо… — започна Уил, но момичето не го остави да довърши.
— Докога ще пееш тази песен?! Да не съм сляпа?! Можещ да заблудиш Цефело, но не и мен! Цефело не вижда по-далеч от носа си — алчността го заслепява. Но аз… — тя помълча, пламнала от вълнение, седна до него на камъка и зашепна; — Това момиче не ти е сестра. Ти по-скоро си неин телохранител или нещо такова… Само че какво ще търсите в Дупката?…
Тя го погледна право в очите и стисна ръката му:
— Можеш да ми кажеш. Никога няма да те предам.
Уил се усмихна.
— Знам, Еретрия. Сигурен съм в това. Ето какво ще ти кажа. Над земите ни е надвиснала голяма заплаха. Единственото, което може да ни защити, е скрито в Хранилището. Ние с Амбърли трябва да го вземем оттам.
— Тогава нека поне и аз да дойда с вас — заяви Еретрия с мрачна решителност. — Вземи ме с теб, Уил. Отдавна трябваше да си го сторил.
— Ти сама каза колко е опасно долу… Как би могла да очакваш, че ще се съглася да рискуваш живота си? Не, Еретрия. Мястото ти е тук — при твоите. Поне засега. И по-добре да се махнете час по-скоро оттук!
— Лечителю, не ми остава много време. Цефело е решил да ме продаде веднага щом стигнем големите градове на юг. Ако ще трябва да избирам между едното и другото, по-добре да сляза с теб в Дупката!
— Еретрия…
— Мълчи! Изслушай ме. Аз наистина познавам местността. Неведнъж сме идвали тук. Казах ти вече, няма да съм ви в тежест, мога само да ви помогна. В сравнение с мен малката елфа е безпомощно дете… Разбери, че трябва да ме вземеш. Просто трябва!
— Еретрия, дори да нямах нищо против, Цефело никога нямаше да те пусне.
— Цефело ли? Никой няма да го пита! Ти само ми кажи „да“, Лечителю, моля те, кажи „да“!
И той почти беше готов да го каже. Тя беше толкова ослепително красива, че дори при нормални обстоятелства не би устоял. А сега от нея се излъчваше такова отчаяние, че сърцето му се сви. Тя се боеше от Цефело и въпреки дръзките си думи беше в ръцете му, ако, разбира се, Уил не й помогнеше.