Но да я вземе със себе си в Дупката, не значеше ли вместо да я спаси, да я поведе на сигурна смърт? Цяло чудо щеше да бъде дори да опази Амбърли, за чийто живот отговаряше…
— Не, Еретрия — тихо отвърна, — Съжалявам, не мога.
Тя прехапа устни, изгледа го невярващо и глухо отвърна:
— Наистина ще съжаляваш.
Отдръпна се от него и тръгна към гората, но преди да се скрие в сенките на дърветата, рязко се обърна. Лицето й беше мокро от сълзи.
— Два пъти ме отхвърляш, Уил Омсфорд. Няма да ти дам друга възможност.
Загледан след нея, Уил отчаяно се молеше съдбата да ги срещне по друго време и на друго място.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Денят започна с мрачно неприветливо утро. Короните на дърветата зловещо тъмнееха, сякаш ръждиви петна засъхнала кръв. Над Дивата пустош бяха надвиснали пепелявосиви облаци и въздухът бе натежал от предчувствие за буря. Малкият отряд на Цефело пое по пътя, който се виеше между хълмовете, Уил и Амбърли помахаха за сбогом на стареца, изправен пред вратата на колибата си.
След няколко часа излязоха на главния път и се насочиха на изток. Над равнината се стелеше мъгла. Пътуваха мълчаливо, потънали в мисли за онова, което им предстоеше. Конят на Цефело от време на време се изравняваше с фургона и вождът разменяше по някоя и друга приказка с тях, но разговаряха за незначителни неща, без да споменават най-главното. Цефело изглеждаше напрегнат и се озърташе неспокойно. Останаха с впечатлението, че търси нещо, но не можеха да разберат какво. Еретрия упорито ги избягваше, което озадачи Амбърли, но не и Уил.
Наближаваше пладне, когато стигнаха един кръстопът и Цефело направи знак да спрат. В далечината застрашително изтрещя гръмотевица и вятърът профуча между дърветата, като вдигна облак прах и сухи листа. Цефело се приближи с коня си до фургона.
— Лечителю, тук се разделяме. Вие хващате пътя на юг и до довечера ще стигнете Дупката. Аз изпълних своята част от сделката и… друго не се очаква от мен.
— А може ли да вземем и някакви хранителни продукти? — попита Уил.
— Колкото за ден-два, не повече — мрачно отвърна Цефело. Нещо го безпокоеше, това беше повече от ясно.
— А как ще се намерим, за да ти дам твоята част от наградата? — изведнъж попита южнякът.
— Наградата? Ах, да. Ти гледай да свършиш работата, останалото е моя грижа.
Той беше готов да тръгне, но Уил го спря:
— Един кон би ни свършил добра работа. Мисля, че…
— Нямаме излишни коне — го прекъсна Цефело. — Хайде, че бурята наближава.
Старата циганка подаде на Уил малък вързоп. Южнякът го метна през рамо и хвана ръката на Амбърли. — Със здраве, Цефело. — Късмет, Лечителю!
Минаха покрай коня на Еретрия. Момичето втренчено ги гледаше, а вятърът развяваше косите й. Уил се спря за миг и й протегна ръка.
— Довиждане, Еретрия.
Тя само кимна с мрачно застинало изражение на красивото си лице и без да му подаде ръка, пришпори коня си.
Хийбъл прекара сутринта в дърводелската си работилничка. Дялкаше фигурката на дива котка, а мисълта му се връщаше отново и отново към снощния разговор. Не можеше да разбере защо елфите не се вслушаха в предупреждението му. Във всеки случай беше почти сигурен, че не търсят някакъв си корен, а нещо много по-важно. Но, естествено, не биха доверили тайната си на негодник като Цефело. А дали пък не беше нещо, свързано с онази древна магия, за която дори вещиците не знаеха нищо със сигурност?
Небето над главата му застрашително потъмня и воят на вятъра се усили. Старецът остави за миг длетото и се огледа. Този път щеше да заплющи здравата, помисли си. Лош късмет за елфите… от сутринта само лоши знаци. Бурята щеше да ги свари в откритото поле, преди още да са стигнали Дупката. Поклати глава. Ако имаше някакъв смисъл, би тръгнал след тях и би се опитал да ги спре, но виждаше, че твърдо са решили. Лошо, много лошо. Каквото и да търсеха, дано не намереха с него и смъртта си…
Легналият в краката му Пират се ръзмърда, вдигна глава и подуши въздуха. После изведнъж дрезгаво изръмжа. Хийбъл го погледна учудено и се озърна. Не забеляза нищо обезпокоително. Само вековните дървета хвърляха сенки на поляната и тихо шушнеха.
Така и не разбра какво накара Пират изведнъж да заръмжи настръхнал, но в същия миг някакъв неописуем хлад прониза цялото му тяло. До него Пират изви жаловито и се просна по корем, като целият се тресеше. Някаква висока фигура сякаш се мерна за миг между дърветата — бледата, неясна сянка на човек със спусната качулка. А дали изобщо беше човек? Обхвана го смразяващ, неизпитван досега страх. Съвсем забрави за длетото и то се изплъзна от ръцете му…