Мина покрай двореца на баща си и видя Гейл, който както винаги беше на поста си. Но младият елф вдигна предупредително пръст към устните си и Андер разбра, че кралят още спи. Слава Богу, помисли си. Денят му щеше да бъде достатъчно дълъг.
Когато Андер влезе в Градината на Живота, по тревата още блещукаше роса. Почуди се, че старият Уент не се виждаше никъде, но още по-странно му се стори това, че инструментите му бяха пръснати край една от лехите. Старият градинар нямаше навик да оставя работата си недовършена. Какво ли го бе накарало да захвърли така нещата си? Дали пък болката, която напоследък го мъчеше, не бе станала нетърпима? Като свършеше онова, за което беше дошъл, трябваше да мине да го види.
Пътеката криволичеше покрай цъфналите розови храсти и високата, обрасла с бръшлян ограда. Градината бе разположена на възвишението Каролан и Андер виждаше цялото източно крайбрежие да се разстила в краката му — арките и кулите на елфския град Арбърлън, меката зеленина на горите, сивкавите скалисти хребети в далечината, дългата синя лента на река Мърмидон, която завиваше на изток към Калахорн… На запад, в подножието на Каролан, докъдето поглед стига, се разстилаше долината Саранданон, житницата на елфите. Това беше земята на неговия народ, помисли си Андер и сърцето му се изпълни с гордост. Но този път гордостта бе примесена с тревога.
Жегна го натрапчивата мисъл, че трябва час по-скоро да направи нещо, че не бива да стои със скръстени ръце и след броени минути се намери отново при Елкрис. Никой от Избраниците не се мяркаше наоколо.
Това му се стори повече от странно и Андер ги потърси с поглед, тъй като по това време младежите отдавна вече трябваше да са на крак. Ежедневният ритуал с поздрава при изгрев слънце едва ли беше отменен след страшното разкритие.
Андер се отправи към спалните на Избраниците почти тичешком. Каменната постройка се белееше зад боровете, странно смълчана.
Андер забави крачка. Не долавяше никакви признаци на живот. Обхванат от неясно безпокойство, се взираше в немите прозорци. Какво ли се беше случило този път?
Мина му през ум, че не си беше взел никакво оръжие. Трябваше да бъде предпазлив.
— Лаурън? — тихо повика. Никой не му отговори и той бутна притворената врата.
След миг, когато очите му привикнаха с полумрака, в жилите му се разля хлад. Безжизнените тела на младите елфи се търкаляха из стаята като изтърбушени играчки. Бяха мъртви — всички до един — Лаурън, Джейз и останалите… разкъсани сякаш от някой обезумял звяр. Притъмня му пред очите, обхвана го огромно, неизпитвано досега отчаяние. Това беше краят. Елкрис не можеше да бъде спасена, елфите бяха обречени на гибел… Разумът му отказваше да го приеме, една-единствена мисъл пулсираше в слепоочията му: кой би могъл да стори това? Кой друг, освен демоните!?
Излезе, като залиташе, и постоя миг-два на прага, за да спре да трепери. Трябваше да предупреди стражите на Черната порта и да бърза към замъка на баща си. Не искаше старият крал да научи от друг страшната новина.
Ясно беше какво е сполетяло Избраниците. Силите на Елкрис се изчерпваха и Забраната беше започнала да отслабва. Някои демони очевидно вече бяха в състояние да се измъкнат. Само те можеха да причинят нещо толкова ужасно. По недвусмислен начин злите сили заявяваха, че са излезли от забвение л и няма да допуснат някой да не се съобразява с тях. Всички, които можеха да помогнат за прераждането на Елкрис, бяха унищожени. С един-единствен удар.
Тичешком премина покрай лехите, за които се грижеше старият Уент. Градинарят бе вече там и привел гръб, плевеше с мотичката ся. Този път не размениха нито дума — единият, погълнат от работата си, а другият, все още потресен от току-що видяното.
Зад гърба на Андер Неузнаваемия потри ръце със задоволство и продължи да размахва мотиката.
ПЕТА ГЛАВА
Същата вечер Андер Елеседил сложи катинар на вратата на къщата, в която бяха намерили смъртта си Избраниците, и замислен помълча на прага, обгърнат от негостоприемен, сивкав мрак. Обезобразените тела на младите елфи вече бяха изнесени, а малкото им лични вещи — върнати на роднините.
Останал насаме с мислите си, Андер потръпна като пронизан от хлад. Прегледал бе елфските книги лист по лист, без да се приближи поне малко до отговора на загадката. А сега, след тази кървава баня, всичко изглеждаше съвсем безнадеждно. За миг поклати глава обезкуражен. Не ставаха ли излишни всички по-нататъшни усилия? И без това нямаше кой да занесе семенцето на Елкрис до Хранилището… Но дори напразните усилия бяха за предпочитане пред мъчителното бездействие, защото споменът за избитите младежи го преследваше непрекъснато.