Спря за миг да си почине. Глезенът й се беше подул и вече изобщо не можеше да стъпва на него. Здравият й крак се беше схванал от усилието и нямаше да издържи още дълго. Изтри потта, която се стичаше от челото й, и облиза с език изсъхналите си устни. Искаше й се да почине малко, но отново усети смразяващия хлад. Съществото, което се опитваше да я убие, я беше последвало тук, в Дупката! Сърцето й лудо заби. Направи отчаяно усилие, надигна се и тръгна. Вървеше, накъдето й видят очите, и имаше чувството, че се движи в омагьосан кръг. Стисна зъби. Нямаше да се даде така лесно. Насочи мисълта си към Уил. Това й даде сили. Той й бе казал, че ще се върне за нея. Спомняше си погледа, който й отправи, преди да тръгне — напрегнат и в същото време необичайно ласкав, някак учуден… Не, съдбата не можеше да ги раздели точно сега.
Нямаше повече сили. Отпусна се на лакти, зарови лице във влажната земя и тихичко проплака. Не й оставаше друго, освен да чака края си, а той всеки миг щеше да дойде. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Затвори очи. След миг вече спеше.
Нечии пръстчета, тънички като клечки, я вдигнаха и я понесоха като в люлка.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Южнякът и Еретрия препускаха така лудо, че вятърът свистеше в ушите им, а копринените им ризи се развяваха. Яздеха в непрогледния мрак, доверили се изцяло на усета и късмета си.
Почти не разговаряха, но знаеха, че всяка минута можеше да се окаже съдбоносна. Амбърли го чакаше — сама и безпомощна. Въпросът беше кой щеше да стигне до нея пръв — те или Косача? Ако нещо се случеше с момичето, Уил никога нямаше да си го прости. Рискувал бе да я остави сама и сега в съзнанието му изплуваха единствено разкъсаните, обезобразени от Косача тела.
Еретрия бе тръгнала с него, въпреки че можеше да постъпи другояче. Сега, след смъртта на Цефело, бе напълно свободна, а Дупката едва ли бе най-привлекателното и гостоприемно място на света… Но тя дори за миг не си помисли да се отдели от Уил. Вярваше, че би могла да му бъде полезна, и за нищо на света не искаше да ги изостави. А освен всичко друго той все така неудържимо я привличаше. Затова го последва без колебание.
Уил Омсфорд яздеше като обладан от бяс. В този миг го вълнуваше единствено спасението на Амбърли. Собствената му безопасност изобщо не го интересуваше.
Така се беше засилил, че ако Еретрия не му беше извикала да спре, щеше да отмине отклонението и вместо на юг да продължи на изток към планините.
Еретрия, която познаваше тези земи, препусна напред. Тя се ориентираше в мрака като котка, а и конете бяха превъзходни, обучени от най-добрите цигански ездачи.
Най-после излязоха от гората и се озоваха на ръба на Дупката. Дръпнаха рязко юздите — черната яма зейна току пред краката им. Обгръщаше ги гробна тишина. Уил се втурна да търси храста, под който бе оставил Амбърли. Откри го бързо, но момичето беше изчезнало! За миг затвори очи, обхванат от паника.
— Къде е тя? — чу зад гърба си гласа на Еретрия.
— Не знам — прошепна. — Няма я…
— Сигурен ли си, че тук я остави?
Той не отговори. Опитваше се Да събере мислите си. Какво би могло да се случи? Ако Амбърли бе побягнала сама, накъде би могла да тръгне? Би се опитала да стигне до Зъбеца… А ако Косача я беше отвлякъл? В такъв случай би оказала съпротива или поне би оставила някакъв знак… А Уил не виждаше следи от борба. Това му вдъхна известна надежда.
Пое си дълбоко дъх и продължи да размишлява. Кое би могло да я накара да побегне в състоянието, в което я беше оставил? Косача или пък някой от тайнствените обитатели на Дупката? Уил прехапа устни. Как би могъл да я открие в този мрак? Дали не беше по-добре да изчакат до сутринта? Или щеше да бъде късно?
А може би точно сега беше моментът да използва камъните на елфите…
Посегна към кесията, когато Еретрия изведнъж сграбчи ръката му. Уил едва не подскочи.
— Лечителю! — прошепна момичето. — Струва ми се, че там има някой…
Уил проследи погледа й и наистина забеляза някаква сянка. Затаил дъх, изсипа в шепата си камъните на елфите. А Еретрия светкавично измъкна от ботуша си кама. — Само без паника! — разнесе се познат глас. Южнякът и Еретрия се спогледаха и в същия миг в краката им завъртя опашка Пират, а по пътеката се приближи старият Хийбъл с лък на рамо и затъкнал нож на кръста си.
— Вижте на какво ме направихте! — изръмжа той и посочи дрехите си, които бяха целите в кал. — Вие с всичкия ли сте да препускате така?! Цяло чудо е, че още не сте си строшили главите!