С бавни несигурни крачки Ивънтайн тръгна към вратата. Беше още твърде слаб, но трябваше да разбере какво става. Изведнъж вратата на спалнята му се открехна безшумно и през процепа нахлу светлина. Кралят замръзна на мястото си. Към него с дебнеща походка и светнали като на котка очи се приближаваше Манкс. От муцуната му капеше кръв.
Кралят разтърка очи с чувството, че сънува кошмар. Не сънуваше. Лапите на кучето оставяха по пода кървави следи.
После, с един скок, Манкс се намери пред него, готов да забие нокти в гърлото му. Но Ивънтайн се оказа по-бърз. Дръпна завивката от леглото си и я метна върху главата на кучето. Спечели няколко мига, за да стигне до вратата. Хлопна я след себе си и си пое дъх едва когато чу, че резето щракна.
В следващия миг се препъна в безжизненото тяло на Роу. Обля го студена пот. Какво, за Бога, беше накарало Манкс да освирепее така?… Изведнъж се сепна. Разбира се! Това изобщо не беше Манкс. Някакъв демон се беше вселил в тялото на вярното куче. Как не се беше сетил още когато забеляза промяната. При входната врата се натъкна на Дардан, прострян по очи в локва кръв.
И точно тогава вратата на спалнята му се отвори с трясък. Съществото бе успяло да се измъкне и отново се спусна към него. Ивънтайн дръпна вратата, но тя се оказа заключена Обзе го смъртен страх. Собственият му дом се бе оказал негов капан. Дори да извикаше за помощ, нямаше кой да го чуе. Беше съвсем сам с освирепелия звяр.
Всичко си идваше на мястото с ужасяваща яснота. Ето кой беше шпионинът, вмъкнал се в къщата му. Ето кой издаваше всичките им тайни планове. Косата му настръхна при мисълта, че демонът бе чул всичко и за Амбърли!
В този миг звярът се нахвърли върху него. „Всичко е свършено“ помисли си Ивънтайн и го обхвана отчаяна решителност. На няколко крачки от него лежеше мечът на Дардан. Само ако успееше да го достигне…
Не успя. Острите нокти се забиха в главата му и Ивънтайн пална назад, а чудовището се вкопчи в него. Пронизан от болка, кралят все пак успя да го отблъсне, с неподозирана пъргавина грабна меча на Дардан и скочи на крака.
В първия миг отстъпи поразен. Демонът изведнъж бе приел истинския си образ — жилаво, гладко, черно като въглен тяло и кървава усмивка на хищник. Неузнаваемия, защото това бе самият той, се възползва от моментното объркване на Ивънтайн, и замахна с лапа. Острите му нокти раздраха крака на стария крал. Той залитна и от бедрото му шурна кръв.
Демонът грозно изсъска и отново замахна. Очите му светеха от възбуда. Ивънтайн реши да рискува и се свлече на каменния под. Оставил всяка предпазливост, демонът се надвеси над него да го довърши и в същия миг кралят замахна с меча. Неузнаваемият изрева от ярост и болка.
Добър удар, помисли си Ивънтайн, но усещаше, че вече губи сили. Нямаше да издържи още дълго.
Неузнаваемия впи нокти в гърлото му преди кралят да успее да се предпази. Ивънтайн рухна с тих стон.
В същия миг някой заблъска вратата и Неузнаваемия рязко се извърна, кралят се надигна и с последни сили заби меча в гърлото му.
Когато принц Андер най-после успя да разбие вратата, двубоят беше свършил. Баща му и демонът лежаха бездиханни.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Тя беше по-висока от Аланон н бледа като самата смърт, с дълги снежнобели коси — имаше изящни черти и нежна, почти прозрачна кожа. Времето сякаш изобщо не я беше докоснало — нищо не беше отнело от изключителната й, сякаш неземна хубост, от която те побнпаха тръпки, В мига на нейното появяване клечковците се разпръснаха като подгонени от вятъра листа. Тя изобщо не ги удостои с поглед. Странните й теменужени очи бяха приковани в тримата неканени гости, нарушили покоя й.
— Маленро! — дрезгаво прошепна Хийбъл в настъпилата тишина.
Тя се спря, без едно мускулче да трепне на красивото й лице. Все така не откъсваше поглед от тях и У ил против волята си започна да трепери.
— Да, аз съм Маленро. — Сякаш леден вятър повя към тях. — А вие кои сте и защо сте тук? Никой не посмя да й отговори и тя продължи:
— Не знаехте ли, че Дупката е мое владение, територия, в която никой не бива да пристъпва, а нарушилият забраната не излиза оттук? Ако ми хареса, остава завинаги при мен, ако ли не… Тя помълча и погледът й се спря на Хийбъл. — Кой си ти, старче? Какво търсиш тук?
— Теб… Маленро… — прошепна Хийбъл едва чуто, — Имам нещо за теб и исках да ти го дам…