— Така ли? И какво е то? — Тя протегна ръка.
Хийбъл измъкна от торбата, преметната през рамото му, изящна дъбова статуетка. Това беше самата Маленро, нейното миниатюрно подобие.
— Майсторска изработка… — кимна белокосата дама без следа от усмивка.
— Това си ти — осмели се да забележи старецът. Изразът й на студена чувственост изобщо не се промени.
— Сега те познах — изгледа го от главата до петите тя. — Доста си се променил… Тогава ти подарих живота — искаше ми се да си поприказвам с някого…
— А аз — прошепна Хийбъл — през всичките тези години не съм те забравял…
Пират жално, предупредително изскимтя в краката му, но старецът, вперил поглед в очите на Маленро, бе сляп и глух за всичко наоколо.
— Глупава прищявка от моя страна — замислено продължи Маленро. Нещо в гласа и накара Уил да настръхне.
Вещината насочи вниманието см към Еретрия, която трепереше като лист.
— А ти, хубавице? Какво си ми донесла?
— Аз… аз нищо… — прошепна момичето, но Маленро изведнъж я прекъсна с властен глас и посочи към Уил:
— За него ли си се загрижила? На него май друга му е в ума… Я ми кажи, случайно да не си дошъл да търсиш една малка елфа?
Уил кимна.
— У теб ли е магията? — строго присви очи тя.
— Магия ли?
— Добре ме чу. Хайде, покажи ми я.
Уил не посмя да не се подчини на този хладен настойчив глас. Изсипа камъните в шепата си и те засияха. Маленро посегна към тях.
— Сините камъни на елфите… — прошепна. — Подаряваш ли ми ги?
Уил прехапа устни. Смразяващият й поглед не вещаеше нищо добро.
— Уисп! — тихо повика вещицата.
Някакво дребно космато създание със сбръчкано личице изникна като изпод земята и впери предан поглед в господарката си.
— Уисп е тук! Какво ще нареди лейди?
Тя безмълвно му подаде дървената фигурка и се приближи към Хийбъл.
— Какво да те правя, старче?
Хийбъл я гледаше все така прехласнат, но гласът му вече не трепереше. Каза само:
— В ръцете ти съм, Маленро.
Усмивката й беше смразяваща.
— Реших… Ще те оставя тук…
— Както искаш — кимна старецът. — Но тях ги остави да си идат, моля те. И… ако можеш, помогни им.
Тя се изсмя.
— А ти самият готов ли си да им помогнеш?
— Аз направих всичко, което можах. — Той издържа погледа й. — Сега е твой ред. Само ти си в състояние да им помогнеш.
— Нима!? — вдигна вежди тя. — Мисля, че грешиш. Ти също би могъл… Нали са ти приятели?
Старецът кимна.
Уил и Еретрия се спогледаха, осенени от някакво зловещо предчувствие.
Хийбъл също бе усетил опасността, но не изглеждаше уплашен:
— Приятели са ми — потвърди. — И бих искал да им помогна.
— Е, щом толкова искаш… — разпери ръце Маленро. Тънките й хладни пръсти докоснаха лицето му. Свит в краката на стареца, Пират глухо изръмжа. И в следващия миг пред смаяните ужасени погледи на южняка и момичето, Хийбъл и кучето му се превърнаха в миниатюрни дървени статуи.
— Е, старче, това беше моят подарък за теб! — звънна хладният смях на Маленро. — Получи, каквото търсеше!
Тя връчи дървените фигурки на Уисп и се обърна към Еретрия:
— Ами с теб, красавице, какво да правя?
Тя протегна восъчнобялата си ръка. Еретрия се свлече на колене и вдигна нагоре обляното си в сълзи лице. Маленро поклати глава и попита Уил:
— От нея ще стане хубава статуетка, не смяташ ли? От малката елфа — също. Колекцията ми ще се сдобие с две истински находки… Освен ако, разбира се, не решиш да ми дадеш камъните на елфите — доброволно и от сърце. Както знаеш, иначе няма да ми свършат работа… Помисли си какво предпочиташ. Хубаво си помисли. Тя се надвеси над него и продължи:
— Сестра ми Мораг ще се пръсне от завист. Най-после аз ще имам надмощие над нея. Ще бъде принудена да признае превъзходството ми веднъж завинаги. Тя ще ми служи, тази проклетница! О, дългоочакван миг!
Яростният й глас отекваше в празната зала, но най-странното беше, че не помрачаваше студеното й съвършенство. Уил Омсфорд усещаше, че по тялото му се стича ледена пот.
— Съдбата на стареца може да сполети и тези две прекрасни създания, които са ти толкова скъпи… А мога да им подаря живота… Всичко зависи от теб!