Но изведнъж от дървения шкаф в дъното се разнесе отчаяно думкане и приглушено ръмжене. Уил се поколеба за миг, но реши, че каквото и да беше затворено вътре, не заслужаваше живо да се изпече сред пламъците и отключи вратата. Нещо изскочи отвътре като хала и се хвърли към Уил.
— Назад, Пират! — разнесе се познат глас.
— Хийбъл! — изхълца Уил.
— Същият! Кой, по дяволите, ме завря в тоя шкаф?!
— Не си ли спомняш, старче? Маленро, твоята стара познайница, те превърна в дървена играчка! Вече те бяхме прежалили…
— Със смъртта на Маленро магията е спряла да действа… — плесна с ръце Амбърли. — Ето защо клечковците се разпадаха!
— Да се махаме оттук, преди кулата да се е срутила върху нас! — подкани ги Уил.
Но когато излязоха на площадката, стъписани се спряха. Долу, в краката им, всичко беше в пламъци, А трябваше някак да се доберат до отсрещната врата. Уил предпазливо ги поведе.
Изведнъж вратата се отвори с трясък и някаква огромна сянка влетя вътре. Пират настръхна и заръмжа.
— Косача! — сепна се Уил. Съвсем беше забравил за него.
— Уисп! — отчаяно извика той. — Има ли и друга врата, през която да се измъкнем оттук?
Дребосъкът посочи разтреперан към една по-малка врата вляво от тях, почти скрита от пламъците. Уил не се поколеба нито за миг. Имаше чувството, че усеща смразяващия дъх на Косача зад гърба си.
Едва се добраха до вратата, но тя поне за техен късмет се оказа отключена. Уил пропусна останалите пред себе си и я затвори с трясък. Зад гърба му резето хлопна.
Тогава хукнаха през мрачното подземие на замъка по хлъзгави, кънтящи стъпала с дъх на мухъл. Не обелваха нито дума, само тичаха и тичаха — най-отпред Уил, стиснал под мишница като вързоп скимтящия Уисп, след него Хийбъл с кучето и най-отзад Еретрия, която подкрепяше още твърде слабата Амбърли. Подземието, пълно с безброй насекоми, се виеше и ги отвеждаше в неизвестна посока.
Уил не даде почивка нито за миг. Самият той имаше чувството, че сърцето му ще изскочи, но най-важното сега беше да се измъкнат от преследвача си.
Тунелът, който им се струваше безкраен, най-после свърши. Отново трябваше да се изкачват по някаква вита стълба. Уил изчака останалите, като напрегнато се ослушваше, но не чу нищо, освен техните собствени стъпки.
Стълбите свършваха при една капандура. Уил се напрегна, опря гръб в капака и го отмести. Отгоре нахлу светлината на деня — бледа, унила, но все пак светлина.
Излязоха отвън и се намериха насред самата Дупка — сива, обгърната от мъгла. В далечината димеше замъкът на Маленро, а около тях се издигаха тъмните стволове на вековни дървета. От Косача все още нямаше и следа.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Уил обаче нямаше и най-малката представа накъде да вървят сега.
— Хийбъл, къде е Зъбецът? — попита.
Старецът разпери ръце.
— Нищо не виждам в тая мъгла.
Уил най-после остави разтреперания Уисп на тревата и клекна до него.
— Ей, дребосък, я ме погледни!
Косматото телце се бе свило на топка и уплашено примигваше.
— Уисп, къде е Зъбецът? — повтори Уил въпроса си. — Трябва да ни го покажеш!
Уисп не отговори, само потръпна.
— Уисп! — разтърси го Уил. — Уисп, чуваш ли ме?!
— Уисп служи вярно! — изведнъж проплака дребосъкът. — Лейди знае…
— Стига, Уисп! Господарката ти е мъртва! Вече няма на кого да служиш!
Уисп притихна за миг, после риданията отново го разтърсиха.
— Не наранявай Уисп! — шепнеше през сълзи. — Уисп не сторил нищо лошо…
Приличаше на ранено животно. Уил безпомощно се вторачи в него.
— Ама си и ти… — поклати глава Еретрия. — Уплаши го до смърт! Така нищо няма да стане! Остави на мен…
И тя коленичи до Уисп, взе го в прегръдките си я му заговори ласкаво. След малко той спря да хълца и се сгуши в нея.
— Хубавице? — прошепна. — Да, Уисп? — Ще останеш ли при мен?
— Не се бой, Уисп! — Тя хвърли укорителен поглед на Уил. — Никой няма да ти стори нищо лошо.
— Ти ще пазиш Уисп, нали? — сбръчканото личице я поглед на доверчиво.
— Да, Уисп, обещавам ти. Но сега първо трябва да ни помогнеш. Оня демон е още тук й ни търси. Открие ли ни, с нас е свършено. Затова трябва да се доберем до… как беше, Уил?