Почувства се безкрайно сама. Но може би така трябваше. Някои неща в живота трябва да преодолееш сам, помисли си тя. Уил я беше следвал до края. Сега просто беше дошъл нейният ред. Пое си дълбоко дъх. Нали най-трудното беше свършило? Сега от нея се искаше толкова малко — да извади семето и да остави пламъкът да го обгърне… Само това. Така ли беше всъщност? Ръката й трепереше.
Вгледа се в семето, легнало в шепата й. Дори то й се струваше някак странно, плашеше я, защото беше част от Елкрис… Кога се обърка всичко? В началото нямаше страх, само обич. И близост. Някакво чувство на съпричастие, което огряваше душата й и я правеше щастлива… Докато не реши, че започва да се изгубва… и че Елкрис няма право да постъпва така с нея.
Тръсна глава. Всичко това беше минало. А в този миг Елкрис умираше и елфите се мъчеха да удържат настъпващия враг, докато тя, Амбърли, се върне. Крайно време беше да спре да се самосъжалява и да остави колебанията.
И изведнъж се сепна. Та нали самата тя беше обгърната от огъня? Не трябваше ли той вече да е подействал на семето? Прехапа устни. Отново търсеше оправдание за собствената си нерешителност. Стига тогава! Въздъхна и протегна напред разтворената си длан. Огънят лумна по-ярко и семето сякаш се нажежи до бяло.
И тогава Амбърли усети отново в гърдите й да прониква онова всепронизващо разтърсващо чувство. Тя коленичи със съзнанието, че всеки миг ще се случи нещо съдбовно, и притисна до сърцето си семето на Елкрис. В гърдите й сякаш запърха птиче.
Това беше. Тя беше. Сега разбираше, че е била тя. И най-после прие предопределението си.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Притиснати един до друг в дъното на пещерата, Уил и Еретрия безмълвно наблюдаваха аленото сияние. Внезапно то припламна по-ярко и изведнъж угасна.
— Уил… — достигна до ушите на южняка нечий слаб шепот. Миг след това я видя — тъничката фигура на изгубеното дете и огромните тъжни очи, побрали в себе си недетска мъдрост.
— Амбърли! — спусна се към нея и я взе в прегръдките си.
Тя въздъхна и се сгуши на гърдите му. По страните й се стичаха сълзи.
Погледна я и разбра, че с нея се бе случило нещо странно. В дъното на очите й горяха алени отблясъци.
Със сподавен вик Еретрия отстъпи назад, но Уил не се уплаши и отново притисна Амбърли до гърдите си. Стори му се още по-лека от обикновено, сякаш безплътна.
— Уил! — през сълзи прошепна тя. — Вината е била моя, моя, не нейна!
— Няма нищо, Амбърли! — Той галеше косите й. — Успокой се, всичко свърши.
Малката елфа вдигна глава. Очите й горяха като кървави капки.
— Разбираш ли, Уил — тя през цялото време е знаела… и се е опитвала да ми каже… а аз се страхувах… не исках да слушам.
— Шшшт… Тихо… Не говори, успокой се — Уил я залюля в прегръдките си като дете, самият той изведнъж обхванат от смъртен страх. Трябваше час по-скоро да се измъкне оттук, от това царство на мрака… Отвън, на светло, всичко щеше да бъде по-различно…
— Еретрия — прошепна, — моля те, вземи лампите и да се махаме оттук! Изведнъж се сети: — Амбърли? Успя ли…?
— Да, Уил — едва чуто отвърна момичето. — Всичко е наред… Всичко ли? Нещо не беше наред и той го чувстваше, но не можеше да си обясни какво. Разбираше само, че се е случило нещо, което е струвало на Амбърли огромно усилие и че тя още не е на себе си, но се надяваше щом се измъкнат от мрачното подземие, тя да се оправи. — Хийбъл — извика.
— Тук съм! — обади се старецът със странен, необичайно дрезгав глас. Уил видя, че в очите му имаше сълзи. — Пират няма да може да ни помогне, Лечителю! Горкото животно бере душа. Но не мога да го оставя тук…
— Вземи го. Аз ще нося Амбърли. Камъните на елфите ще ни покажат пътя… — Каза го без сянка от колебание.
— Как ще я носиш? — възрази Еретрия. — Та ти самият едва се държиш на краката си… Дай я на мен, аз ще се справя, можеш да бъдеш спокоен.
— Аз ще я нося, нищо ми няма — твърдо каза Уил.
— Хайде, не се инати — Еретрия неочаквано преглътна, сякаш на гърлото й беше заседнала буца, и продължи. — Знам какво чувстваш, Уил. Много добре те разбирам… Но истината е, че имаш нужда от помощ и можеш да разчиташ на мен…
— Знам — тихо каза Уил и я погледна замислено, сякаш за пръв път я виждаше! От очите й бликнаха сълзи и тя яростно ги изтри с ръкав. — Имаш право, вземи я.
И Еретрия пое от ръцете му Амбърли, която склони глава на рамото й и мигом заспа.