— Аланон! — отекна над скалите предупредителният вик на Андер.
Друидът надигна глава и с отчаяно усилие се надигна на крака. Намери се върху Дагда Мор преди още демонът да разбере какво става и се опита да изтръгне жезъла от ръцете му. Жезълът бе толкова нажежен, че от очите на друида бликнаха сълзи, но вместо да отстъпи, Аланон извика на помощ своята собствена магия и двата пламъка — синият и кървавочервеният, се сляха в едно, като всеки от тях се стремеше да погълне и унищожи другия.
Най-после жезълът на Дагда Мор отскочи и тялото на демона се сгърчи от болка, а очите му се разшириха от ужас. Без жезъла си той бе слаб и уязвим за магията на друида. Синият пламък го прониза и отхвърли назад. Той изкрещя отчаяно и се опита да се прикрие с ръце, но Аланон го изпревари и сграбчи ръцете му като в железни клещи. Дагда Мор целият се разтресе, а очите му бясно се въртяха в орбитите си и се молеха за милост.
Синият пламък обгърна тялото му и след малко от него остана само купчинка пепел. Над Каролан се бе възцарила гробна тишина. Втренчен в овъглените останки на своя смъртен враг, Аланон все още не помръдваше, стиснал жезъла си. Изведнъж вдигна глава.
Не му оставаше много време. Синята огнена стена, която бе издигнал като преграда срещу настъпващите демони, вече догаряше. Знаеше, че смъртта на техния предводител ни най-малко не ги е смутила. Те напираха отвсякъде и нямаха търпение да изсипят омразата си върху елфите. Друидът мрачно се усмихна и поклати глава. Само страхът им все още ги възпираше. Изсвири на Артак и верният жребец дотича. Аланон бавно, с неимоверно усилие пъхна крак в стремето и се качи на седлото. Виеше му се свят от болка и все повече губеше сили.
Леко дръпна юздите и конят му го понесе към смълчаните редици на елфите. Демоните зад гърба му се раздвижиха и се спуснаха към гаснещите сини пламъци.
Изведнъж като по даден сигнал цялата тъмна маса се отприщи. Друидът не се обърна, но разбра, че са по петите му. Все по-ясно чуваше воя им зад гърба си.
Пришпори Артак, въпреки че едва се държеше на седлото. Имаше чувството, че всеки миг ще падне. Но сякаш по чудо успя да се добере до редиците на своите и смъртноблед падна в протегнатите им ръце. Това е, помисли си. Поне направих, каквото можах.
И изведнъж всички погледи се отправиха нагоре и Дейн ахна:
— Не може да бъде! Това е Джиниуин!
Друидът вдигна глава и видя огромната златиста птица, която стремително се спускаше към тях.
ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Уил Омсфорд се взираше надолу ужасен. Все още замаян от треската, имаше чувството, че ги обгръща плътно, ослепително бяло сияние. Вятърът свистеше в ушите им, а някъде далеч отдолу се простираха горите на елфското кралство, които му се струваха безкрайни. Беше привързан здраво за гърба на птицата и нямаше опасност да падне. Затаи дъх. Наближаваха Арбърлън. Възвишението Каролан се бе превърнало в бойно поле, в кървава касапница. От укреплението Елфич бяха останали само развалини. Последните оцелели защитници на града се бяха скупчили около Градината на Живота, а към тях от всички страни прииждаха черни пълчища.
Амбърли, която досега беше спала, изведнъж се надигна. Пърк веднага се обърна към нея и момичето му прошепна нещо, като посочи с ръка надолу. Малкият ветрогон кимна и Джиниуин започна да се спуска към Градината на Живота.
В самия център на потъналата в зеленина градина се издигаше един безжизнен ствол. Това бе всичко, останало от Елкрис.
Джиниуин се стрелна надолу, посрещната от развълнувани възгласи. Пръв скочи от гърба й Пърк и помогна на останалите да слязат. Амбърли едва се държеше на краката си, но хвърли на У ил тъжен, както му се стори — прощален поглед и тръгна нагоре по хълма.
Той извика след нея и се опита да я настигне, но направи няколко крачки и се свлече на земята. Все още бе твърде слаб.
— Лечителю! — спусна се след него Еретрия и му помогна да се изправи на крака.
Той не откъсваше очи от Амбърли. Разбираше, че я губи, а нищо не можеше да направи. Нямаше как да я спре! Фигурата й все повече се смаляваше. Изведнъж от храстите изскочиха няколко демона и се хвърлиха към Уил. Стиснал камъните на елфите, той мигом ги разпръсна и се обърна към Пърк — Тръгвай вече, Пърк! Моля те, побързай!
Еретрия притича до него. От храстите изскочиха още демони. Пърк вече се беше метнал на гърба на Джиниуин, но вместо да отлети на безопасно разстояние, той се насочи към най-близките нападатели и ги накара да отстъпят назад. Но демоните вече бяха толкова много, че нищо не бе и състояние да ги задържи — нито блясъкът на камъните на елфите, нито клюнът на гигантската птица.