Друидът поклати глава. Кралят продължи:
— В нашите свещени писания не се споменава за такова място. Никой от предците ми не е стъпвал там… Единственото, което знам, е, че Елкрис умира, и че за да я спаси, един от Избраниците трябва да отнесе семето й при Свещения огън и да го върне обратно… По такъв начин дървото-спасител ще се прероди.
— Известно ми е това предание… — замислено отвърна друидът.
Но кралят още не беше свършил. Той говореше все по-разпалено, а гласът му трепереше от негодувание и безсилие:
— Известно ли ти е тогава, че сме в безизходица? Нямаме никакви шансове да се доберем до Хранилището. Избраници те са избити до един. Елкрис е обречена, защото няма на кого да повери семето си. Злото вече е раздвижило пипалата си и само чака сгоден момент да се отприщи с пълна сила… Така че според мен елфите ги чака война и то не на живот, а на смърт… Той се наведе напред и напрежението в гласа му се усили.
— Аз съм кралят, добре, но ти си мъдрецът, магьосникът. Ако си тук, за да помогнеш, побързай, време за губене няма! А аз съм с вързани ръце…
— Преди да дойда при теб, Ивънтайн, говорих с Елкрис… — тихо каза друидът.
— Говори ли? — кралят го изгледа невярващо.
— Всъщност тя говореше. Единственият начин да говориш с нея е ако тя сама пожелае да го стори.
— Но тя разговаря само с Избраниците… — намеси се Андер, но срещна погледа на баща си и замълча.
— Синът ми има право, Аланон — забеляза кралят. — Какво ще отговориш на това?
— Елкрис разговаря с всички, които й служат — спокойно обясни Аланон. — Сред вас, елфите, това са Избраниците, но друидите също й служат, макар и по свой начин. Та тя реши да разговаря с мен, за да ми съобщи, че сте на грешен път…
Ивънтайн го погледна въпросително и го изчака да продължи, но той не го стори.
— В какъв смисъл? — най-после попита кралят, който едва се сдържаше да не избухне.
— Ще ти кажа — отвърна друидът. — Но първо ме изслушай. Дошъл съм да помогна, защото злото заплашва не само вас, елфите, а и всички жители на Четирите земи. Никой не може да се скрие като лалугер в дупката си и да вярва, че опасността ще го отмине… Ще направя всичко, което е по силите ми, Ивънтайн Елеседил, но при едно условие — да ме оставите да действам както намеря за добре. Дори ако ви се струва трудно да схванете смисъла на постъпките ми. Готови ли сте на това?
Кралят помълча, а сините му очи се взираха изпитателно в тъмната фигура на друида. Накрая кимна:
— Съгласен съм. Така да бъде.
Друидът се облегна на стола си и продължи вече по-спокойно:
— Вярвам, че ще мога да ви помогна да откриете местонахождението на Хранилището, въпреки че Елкрис не можа да ме упъти. Нейната памет е съхранила света такъв, какъвто е бил преди хиляди години, в деня на нейното рождение. А отто гава той се е променил почти до неузнаваемост. Не би могло и да бъде иначе, след толкова много войни… От теб научавам, че Хранилището дори не фигурира като название в летописите на елфите. Остава ни една последна възможност — историческите хроники на друидите, които са събрали мъдростта на света. На Стария свят. Те се пазят в замъка Паранор още от времето на Голямото изтребление. Ако си спомняте, тогава начело на Съвета на Друидите е стоял Галафил, а той е бил елф — факт, който ми вдъхва надежда. Мисля си, че той не би пропуснал да спомене черно на бяло Елкрис и местонахождението на Свещения огън. Така че още тази вечер ще се отправя към Паранор. Никой освен друид не може да се добере до древните писания, затова е необходимо да свърша това сам. Дано да не бъде напразно…
Той замълча за миг и впери поглед в краля, който го слушаше с огромно внимание.
— А грешката ви, Ивънтайн, се състои в това, че смятате всички избраници за мъртви, Принц Андер трепна като ужилен. Амбърли! Друидът имаше предвид нея и никой друг. В стаята се възцари гробно мълчание.
— Мъртви са — след малко промълви баща му. — Всички, освен… — Той стисна юмруци, така че кокалчетата му побеляха и гневно изгледа друида.
— Освен Амбърли — кротко довърши мисълта му Аланон.
— Не! — задъха се кралят и скочи от мястото си. — Не, друиде! В това време по коридора се чуха бързи стъпки и на вратата се потропа. Викът на краля бе накарал верните Дардан и Роу да дотичат и Андер побърза да ги отпрати. За свое учудване той видя и разтревоженото лице на Гейл да наднича иззад раменете им.