Изведнъж прозвуча тъничък самотен вик и всички погледи се отправиха към хълма, където, издигнала нагоре ръце, беше застанала Амбърли. Клоните на Елкрис се бяха свели над нея и от тях като от водопад струеше сребриста светлина.
После сякаш сребърен прах поръси момичета а самото дърво изведнъж се стопи, изчезна, разтвори се в потока от светлина.
— Амбърли! — отчаяно извика Уил.
Момичето започваше да се променя вред очите му. Цялото й тяло се издължи, изсветля, затрептя, а вдигнатите й нагоре ръце съвсем се изтъниха:
— О, Уил… — едва-чуто промълви Еретрия.
Амбърли беше изчезнала. На мястото й се издигаше предишната Елкрис — с гладък сребристобял ствол и мощна корона от листа. В клоните й като сълзи проблясваха капчици роса.
Демоните нададоха грозен, пронизителен, отчаян вой. Всичко свърши. Забраната отново щеше да упражнява могъщата си власт над тях. Тъмният им вековен затвор ги зовеше. Заслепени от светлината, попаднаха в своята мрачна бездна, като трепереха и се гърчеха.
Най-после изчезнаха до един, сякаш никога не се бяха появявали. Нямаше я следа от тях. Елфите се озъртаха невярващи, с плахи усмивки на уста. Само Уил Оксфорд тихо плачеше.
ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Елфите се погрижиха за него и по нареждане на принц Андер Елеседил го отнесоха в двореца. Послушно се остави в ръцете им, но всъщност му беше все едно какво ще стане с него. Промиха раните му и ги превързаха, дадоха му да изпие някаква отвара за облекчаване на болката, след което го оставиха да си лежи и излязоха на пръста от стаята. Уил веднага заспа.
Присъни му се непрогледен мрак, сред който се беше изгубил. Там някъде беше и Амбърли, но не можеше да я види, чуваше само гласа й, който долиташе все по-отдалече. Долови и нечие друго присъствие — дебнещо, смразяващо. Опита се да избяга — носеше се все по-бързо и по-бързо, но онова нещо го преследваше, беше по петите му, почти го настигаше… Мракът изведнъж изчезна и Уил се озова сред раззеленена градина. От тайнствения преследвач нямаше и помен. Беше спасен. Изпита огромно облекчение, но в същия миг краката му се отделиха от земята, а главата му сякаш потъна в черен облак… Преди обаче мракът да го погълне, успя да зърне Амбърли — бледо, неясно видение, което се мерна за миг и изчезна. Извика я — отначало тиха после — настойчиво, после — все по-отчаяно Черната вълна го заливаше. Амбърли!
Събуди се, плувнал в пот, и стреснато се озърна. Свечерило се бе и стаята тънеше в мрак, само на малката масичка до отсрещната стена гореше свещ… — Уил Омсфорд… Този глас му беше познат.
Идваше от тъмната фигура със спусната ниско над очите качулка.
Аланон.
Изведнъж си спомни всичко случило се с ужасяваща яснота. И в този миг дойде прозрението.
— Аланон… Ти си знаел. От самото начало.
Друидът не отговори.
— Защо не ми каза? Защо? — погледна го Уил с насълзени очи.
— Нямаше смисъл — беше тихият отговор.
— Нямаше смисъл? Защо? Защото не ми влизаше в работата ли? Моята задача бе да върна Амбърли жива и здрава в Арбърлън. Какво от това, че после щях да я загубя?! — Той помълча и горчиво добави: — Ти през цялото време си си играл със съдбата й, друиде… Не можа ли поне да й кажеш?
— Не, южняко. Тя не беше готова за това. Щеше да й дойде прекалено много. Не видя ли, че едвам я склоних да тръгне? Достатъчно страхове и опасения бе побрала в малката си главица… Пък и… тя сама щеше да разбере, рано или късна Мисля, че постъпих правилно.
— Да, Аланон, как винаги успяваш да се скриеш зад думите… Толкова разумно и убедително звучи всичко. Съвестта ти, предполагам, е чиста?
— Да, южняко — твърдо каза друидът и като се наведе напред, добави: — Повярвай ми, тя сама взе това решение. Никой не я е принуждавал да го стори.
— Искаш да ме увериш, че това е бил нейният избор, така ли?! Но, Аланон, тя просто е нямала друг избор!
— Но е достатъчно, че е достигнала сама до този извод, но свое вътрешно убеждение, а това означава много…
— Така ли…?! — избухна Уил. — А знаеш ли какво означаваше тя за мен?
Лицето му беше мокро от сълзи, отпусна се назад изтощен, засрамен от собствената си слабост. Сълзите сякаш изведнъж пресъхнаха, остана му само чувството за огромна празнота. Извърна глава и помълча. Аланон също мълчеше.