И в един миг всичко рухнало. Един от тях станал жертва на собствената си амбиция и завладян от стремежа си за бърза власт, използвал силата, която притежавал, за нечисти цели. Веднъж попаднал във властта на злото, за него вече нямало връщане назад. И нямало спиране. Тогава Брона, така се наричал той, оглавил армията на хората и я повел в борба за надмощие срещу всички останали раси, населяващи земята. В Първата война на расите друидите сразили отцепника и го прогонили. И тъй като цели петстотин години от него нямало ни вест, ни кост, най-после решили, че е мъртъв. Но той се завърнал — с нова външност и под друго име. Вече не бил Брона, а Владетелят на Уорлок. Устроил клопка на нищо неподозиращите друиди и ги избил до крак. Оцелял само един — Бремен, бащата на Аланон. Той изковал меч, надарен с чудна сила, и го връчил на Джърли Шанара, кралят на елфите. Никой, дори Владетелят на Уорлок, не можел да противостои на този меч. С негова помощ елфите спечелили Втората война на расите и отново прогонили своя враг вдън земя.
След смъртта на Бремен Аланон, останал единственият друид, залостил здраво вратата на стария замък и тръгнал по света. Паранор се превърнал за идните поколения в нещо като паметник — горда, самотна останка от времето на велики мъже, способни на велики дела…
Аланон тръсна глава и се изтръгна от унеса си. Всичко това беше минало, време беше да погледне към настоящето, което също криеше немалко изпитания.
Обходи от единия до другия край белокаменната крепостна стена, като се взираше във всеки процеп и пукнатина. Накрая се спря, докосна камъка с ръце и той поддаде. Друидът се мушна бързо в образувалата се ниша, а стената зад гърба му се затвори.
Обгърна го непрогледен мрак. Успя да напипа една от факлите, закрепени на стената, и да я запали с огнивото, което носеше в джоба си. За миг светлината го заслепи, но след това видя пред себе си тесния коридор с изсечени в стената стъпала Лъхна го тежък, застоял въздух, от който му се повдигаше, но постепенно свикна и с него. Вътре в каменния тунел беше толкова хладно, че потръпна и се загърна по-плътно с наметалото си. Трябваше да изкачи стотици стъпала по една тясна, виеща се стълба, която се губеше в мрака и сякаш нямаше край.
Най-после изкачването свърши. Беше стигнал до масивна дървена врата. Опитната му ръка придърпа едно от металните резета, завъртя друго и след малко вратата се отвори.
Аланон пристъпи във вътрешността на малка, подобна на пещера стая — преддверието към Тайника на друидите. Тук нямаше нищо друго освен дълбока черна яма, оградена от железен парапет, и малка площадка, която отвеждаше към няколко отдавна заключени врати.
Друидът се приближи към железния парапет, надвеси се над ямата и я освети със запалената факла. Огнището, сърцето на стария замък, отдавна беше угаснало. По опушените стени сивееше само пепел. Но долу, в дъното на ямата, изпод металните пластове все още искреше живата жарава на земните недра и се долавяше тътенът им.
Друидът постоя, заслушан в глухото боботене, и си припомни други, не така далечни времена, преди около петдесет години, когато пак така стоеше тук, надвесен над железните перила, но не сам, а заобиколен от приятели — Ший и Флик Омсфорд; Балинор Букхана, принцът на Калахорн; Мениън, принцът на Лий; Дюрън и Дейъл Елеседил и храброто джудже Хендъл. Беше малко след завръщането на Владетеля от Уорлок в Четирите земи. Бяха дошли тук да търсят легендарния меч на Шанара, който единствен можеше да го унищожи. Дойдоха и… попаднаха в клопка, от която за малко да не излязат живи. В същата тази стая Аланон се би на живот и смърт с един от слугите на Мрачния владетел.
Защото усетиха капана твърде късно… Сепнат, Аланон се огледа неспокойно, нещо не беше наред — шестото му чувство го караше да бъде нащрек. Поослуша се и тръсна глава. Преследваха го спомени, това беше всичко. Не биваше да изпада в паника.
Обърна гръб на мрачната яма и се изкачи на по-горната площадка, като осветяваше пътя си с факлата.
Всичко изглеждаше така, както и преди петдесет години. Меката лунна светлина се процеждаше през високите прозорци и чертаеше причудливи, тънки като паяжина нишки по тъмните дъски на пода. Картини и гоблени украсяваха стените, а в нишите се белееха статуи, но всичко беше покрито с плътен слой прах, а от тавана се спускаха паяжини.