Долепил гръб до външната стена на кулата, стотици стъпки над земята, Аланон започна лека-полека да се придвижва по каменния перваз. Силният вятър правеше задачата му още по-рискована, а трябваше и да бърза.
Первазът беше широк само една педя и друидът се стремеше да не поглежда към зейналата пропаст в краката си.
Това беше единственият му шанс да се измъкне.
Фуриите го последваха с яростни крясъци, бързи и ловки като котки, по-сигурни тук, на стръмния покрив, отколкото на гладкия мраморен под на замъка. Зад тях на прозореца се показа Дагда Мор и още веднъж надигна магическия жезъл. Смъртоносното огнено кълбо отново полетя към друида. Аланон коленичи, издигна ръцете си, сключени над главата му, и призова цялата си мощ. Горящото кълбо се сблъска с щит от синкав пламък, отскочи и се търкулна в бездната. Друидът залитна от силата на удара, опита се да запази равновесие, но не успя, падна назад и преследвачите се нахвърлиха върху него.
Преди да се опомни, десетки хищни нокти разкъсаха плаща му и се впиха в тялото му. Прониза го остра болка и той почти загуби съзнание, но с последно усилие отблъсна вкопчените в него фурии и ги запокити в пропастта. Успя да се изправи на крака, като залиташе, но в следващия миг отново се свлече надолу и видя над главата си разкривените от ярост лица на прииждащите фурии. Силите му отслабваха, а дрехите му бяха просмукани от кръв.
Но вече беше съвсем близо до отсрещния покрив. Вдигна ръце и синият пламък изригна, унищожи тясното мостче, по което беше минал, и го отдалечи от преследвачите му. Десетки фурии се търкулнаха в пропастта с яростни крясъци.
Магическият жезъл на Дагда Мор отчаяно мяташе огнени кълба, но друидът успяваше някак да се предпази и те се пръскаха в краката му, докато най-после той се мушна през малка желязна врата и се скри от погледа на врага си.
СЕДМА ГЛАВА
Утрото беше в разгара си, ярко и свежо след вихрилата се допреди малко буря. Гномите, жители на селцето Сторлок, известни като Лечителите, бяха станали свидетели на страховита гледка — небесата сякаш се раздираха и изсипалият се порой влачеше изтръгнати от корен дървета, греди и покриви на къщи. В горите на Анар бурята се разрази призори — вихрушката идваше от долината Раб и след като помете всичко по пътя си, продължи на изток към Вълчите планини.
Уил Омсфорд, застанал на верандата на Лечебницата, гледаше как пороят се превръща в дребен дъждец. Слънцето надникна зад разпокъсаните облаци, а над земята се вдигаше тънка мъгла Окъпаните от дъжда листа, локвите и поточетата блестяха.
Уил се прозя и уморено разкърши тяло. Беше прекарал на крак цялата нощ — имаше нови случаи на деца, заразени от онази коварна треска, която сякаш изцеждаше всичките ти си-ли и те караше да се чувстваш като парцал. Ако беше помолил да си тръгне по-рано, щяха да го освободят, но сърце не му даваше да се отдели от креватчетата на децата. Беше все още ученик на Лечителите и съзнаваше колко много още трябваше да работи върху себе си, ако иска да постигне нещо. Призори състоянието на децата се подобри, Уил се поуспокои и едва тогава усети умората.
Но сега вече напрежението си казваше думата и щеше да му е трудно да заспи — усещаше се като часовник с пренавита пружина. Освен това непременно трябваше да си поговори с Флик, Милият вуйчо Флик… Въпреки умората не можа да не се усмихне, като си представи нетърпението, вече изписало се на лицето на стария добродушен мърморко. Въздъхна и зашляпа през локвите към къщи. Все пак добре, че беше с ботушите. По-скоро дребен, отколкото висок, Уил се бе метнал на дядо си… Дядо му беше наполовина елф и той беше наследил от него тънките фини черти на елфите — изваяния профил, леко заострените уши, златистите коси… Внукът на Ший Омсфорд не можеше да бъде сбъркан.
Зад гърба му се чуха бързи стъпки и Уил се обърна. Един от гномите, помощници в Лечебницата, го настигна задъхан, подгизнал от дъжда.
— Сър, вуйчо ви цяла нощ питаше за вас и накрая ме изпра ти да ви търся… — Тъкмо се прибирах — усмихна се Уил. — Благодаря ти. Гномът хукна обратно.
Горкичкият Флик, помисли си Уил. И на него не му беше лесно. Сигурно още се чудеше кой вятър го е довял тук. Може би всичко стана заради болестта на Ший. Защото Флик нямаше слабост към Източните земи, а още по-малко към гномите, въпреки че жителите на Сторлок му се струваха що-годе порядъчни. Навремето, когато бе участвал в търсенето на Меча на Шанара, си бе имал работа с твърде неприятелски настроени гноми, и не че беше злопаметен, но не можеше просто ей така да махне с ръка и да ги забрави. Тъй че оттогава си имаше едно наум за гномите.