— Да, точно така. — Уил долови в гласа на друида нотка раздразнение.
— А защо днес ги виждаме най-спокойно? — въпреки това продължи да разпитва младежът. Аланон се надигна.
— Ти май не си отваряш ушите. В Стария свят елфите са притежавали магия. Днес вече вълшебството им е изчезнало, изгубили са го, разбираш ли? Сега те са най-обикновени хора, не по-различни от всички останали.
— Как така са го изгубили? — Уил се настани по-удобно, подпря брадичка на коленете си и се приготви да слуша с нетърпеливото изражение на дете, което чака своята приказка.
— Не е толкова лесно да се обясни — въздъхна друидът. — Но все пак ще опитам — че иначе няма да ме оставиш на мира. Той лекичко се наведе напред и започна:
— След като Елкрис била вече създадена, а силите на мрака — прогонени вдън земя, елфите и техните съюзници, останалите вълшебни същества, отново се разделили и поели всеки по своя път. Всъщност това било съвсем естествено, тъй като ги била сплотила опасността от общия враг, и веднага след като тази опасност отминала, вече нищо не ги задържало вкупом. Те си имали свои навици, занимания, обичаи. Обединявала ги единствено общата загриженост за съдбата на Земята, а иначе елфи, джуджета, гноми, феи и троли били така различни, както рибите във водата.
— А колкото до хората, те още се намирали в най-примитивния стадий от своето развитие и чак след стотици години щели да станат наистина разумни същества. Сега засега били безобидни и вълшебните същества си живеели в съседство с тях, без да им обръщат особено внимание. И без изобщо да подозират какво огромно влияние ще има човекът един ден… Защото тогава хората още не притежавали кой знае какви умения, навиците им били почти животински, а инстинктите им закърнели… Изобщо не виждали по-далеч от носа си…
Друидът помълча малко, въздъхна и продължи:
— Може би, ако древните не бяха прибързали със заключенията си, ако самите те се бяха оказали малко по-далновидни, всичко щеше да бъде различно… Но не би. И така, хората се оказали необичайно издръжливи, приспособими и… плодовити същества. Докато елфите, известни със своето дълголетие, имали далеч по-малобройно потомство. И в един момент нещата се обърнали — първоначалното числено превъзходство на вълшебните създания останало само далечен спомен… Но за това след малко.
— Както казах, елфите значително отстъпвали на хората и в степента на приспособяемост. Техен дом била гората, така както и останалите вълшебни същества си имали любима обител и рядко напускали границите й. Едни от тях населявали реките, друга — моретата, трети — планините… Така било от векове.
През това време хората се размножавали, принуждавали се да търсят все нови и нови територии и… се оказало, че навсякъде се чувстват като у дома си. Така се започнало. Вълшебните същества се съпротивлявали на всяка промяна, човекът набързо се приспособявал към нея. Това било голямото предимство на хората и основната разлика между тях и вълшебния народ.
Аланон погледна Уил и по лицето му пробяга тъжна усмивка:
— Точно тогава бил моментът, когато хората и елфите можели да си подадат ръка едни на други… Но те го пропуснали. Елфите предпочели да останат в своите гори и да наблюдават как човекът става все по-сръчен и изкусен, как се умножават знанията му, как укрепва могъществото му, без изобщо да съзират в това заплаха за своето собствено съществуване. Те си знаели едно — че винаги могат да разчитат на своите магии, пред които хората били безсилни… Междувременно човекът вече не бил в неведение за тях, нито за останалите вълшебни същества, но не виждал особени причини да им има доверие, след като те продължавали упорито да странят от него. Дори решил, че тези странни същества не му мислят доброто, а по-скоро му носят нещастие, и… честно казано, имал известни основания за това. Защото палавите феи, тролчета и таласъмчета се забавлявали да му погаждат номера и не се уморявали да вършат пакости… Все едно им било какво ще си помисли човекът за тях — и нищо чудно, че той ги взел за злобни, пакостливи и лекомислени създания. И откъде можел да знае колко грижовни стопани на земята са те всъщност?
Уил слушаше със затаен дъх. Аланон продължи:
— И така, човекът упорито и неотклонно завладявал дивата пустош. Все по-малко земи оставали неизследвани, все по-малко територии — ненаселени. Човекът започнал все по-дръзко да променя облика на земята, все по-насилствено да я приспособява към нуждите си. Изсичал най-безогледно горите, а вместо да се намесят, елфите се отдръпвали все по-навътре, в най-затънтените дебри и пущинаци. Лека-полека вълшебните народи осъзнали каква заплаха представлява човекът за тях, но вече било твърде късно…