— В какъв смисъл? — промълви Уил.
— В смисъл, че вече били на изчезване — отвърна друидът с горчива усмивка. — Ето докъде довело нежеланието им да направят малко усилие. А знаеш ли кое било най-страшното? Толкова отдавна не били използвали магиите си, че вече не умеели да си служат с тях. Така е — всяка способност, която не се развива, рано или късно закърнява. Навремето тяхното вълшебство възникнало като противодействие на злото, но откак злото се охранявало от Забраната, те просто нямали къде да прилагат магическото си изкуство. Човекът дълго време бил за тях неравностоен противник — просто не си струвало да използват срещу него заклинанията си. И когато те отново им потрябвали, установили, че почти всичко е забравено. Отчаяно се опитали да възстановят изгубеното, но без особен успех. Можели само да забавят унищожението си, но не и да го избегнат. Едва сега разбрали колко напред бил отишъл човекът в развитието си и какво мощно оръжие бил техническият прогрес — нещо, което навремето недооценили.
— Значи, това бил краят? — тихо попита Уил.
— Не. Просто вече ролите били разменени. На елфите тепърва им предстояло да се научат да се приспособяват, за да оцелеят. Те отчаяно се скрили от очите на хората и ужасени безпомощно наблюдавали в какво се бил превърнал светът. Душите им се бунтували срещу безогледното унищожаване на живота, срещу нарушаването на екологичното равновесие, но те сами го били допуснали — прекалено дълго били останали безучастни, а сега вече били — безсилни да поправят злото. И така, елфите станали неми свидетели на насилие и междуособици, на кръвопролития и борба за власт. Те видели докъде водят човешката алчност и безразсъдство и се уверили, че на всичко това трябвало да се сложи край.
— Тогава избухнала Голямата война — нетърпеливо подсказа Уил.
— Точно така. Разкаянието ги подтиквало към действие, а отчаянието им дало сили. С остатъка от своите магически умения те направили чудо и успели да оцелеят, докато останалите представители на вълшебния народ били подложени на почти поголовно унищожение. По-голямата част от хората също загинали в последвалия хаос, а това, че нищожна част оцелели, се дължало единствено на случайността. Всичко, създавано от векове наред, било сринато из основи — навсякъде царели хаос и разруха. Човешката цивилизация била почти заличена от лицето на Земята.
— Неколцината оцелели се оказали там, откъдето били тръгнали. Започнали отново, от Нищото. Светът около тях бил променен до неузнаваемост. Опознавали го плахо, стъпка по стъпка… Животът им давал последна възможност — да започнат на чисто — без да повтарят старите грешки. Четирите нови раси — хора, джуджета, гноми и троли, нямали нищо общо с предишните освен имената. С елфите нещата стоели по-различна. Преди всичко те пазели своята история, своите традиции. Само магическата им сила била изчезнала — този път завинаги. Необходимостта да се приспособяват към новите условия доня къде ги приобщила към останалите раси. Най-сетне започнали да се сближават с новото човечество и да изграждат съвместно света от хаоса. Пътищата им все по-често се преплитали, а различията им лека-полека се стопявали. Елфите веднъж завинаги се били отказали от ролята си на безучастни наблюдатели и се превърнали в съзидатели на Новия свят, този път рамо до рамо с Човека. Позволили му да черпи от тяхната мъдрост, за да му спестят да извърви отново хилядолетния си път с лутания и заблуди. Затова свикали Първия съвет в Паранор начело с друида Галафил. Събрали накуп всички знания, трупани векове наред по пътя на опита — нищо добро и полезно според тях не бивало да потъне в забвение. Това щяло да попречи на човечеството в незнанието си да извършва насилие над природата и щяло да спаси света от една следваща катастрофа.
— А какво станало с магията? — напомни Уил.
— Елфите не могли да си я възвърнат. Само една шепа мъдреци, друидите, все още владеели част от магическото изкуство. Но и те изпитали на свой гръб последствията от непредпазливите опити да си възвърнат изгубеното. — На лицето на Аланон беше легнала мрачна сянка, а в думите му имаше горчивина. — Стремежът на един от друидите, наречен Брона, да изпробва магическите си умения до краен предел го довел до собственото му унищожение. А във физическата му обвивка се въплътил мрачният Владетел от Уорлок. Тогава останалите друиди, уплашени от непредвидимите последствия забранили безогледното използване на магията. Защото сама по себе си една магия не е нито добра, нито лоша, а само… твърде силна. Всичко зависи само от това в чии ръце ще попадне и с какви намерения ще бъде използвана. Но за разлика от друидите Брона не преустановил с използването на магията. Опиянен от усещането за власт, той избил довчерашните си събратя и поставил началото на Втората война на Расите. Оцелял единствено друидът Бремен… — Аланон помълча и добави: — А сега аз съм последният останал друид… Е, южняко, успях ли да задоволя любопитството ти? — Въпросът му прозвуча почти рязко. Уил се сепна и вдигна очи от тлеещата в краката му жарава. Погледите им се срещнаха.