— Малка глупачка! Не ти прилича да говориш така и най-важното, сама не си вярваш! Не те мислех за такава страхливка…
— Какво изобщо знаете за мен?! — разгневи се на свой ред Амбърли. — Нахълтвате в живота ми и започвате да ме учите какво да правя! Тук се чувствам на мястото си, хората държат на мен, както виждате — поверили са ми децата си… Да не мислите, че това е шега работа? Аз трябва да им предам своите знания, да ги науча да обичат живота и да му се радват, да се грижат за останалите обитатели на този свят, да откриват връзката между нещата… Уча ги да разбират, да съпреживяват… Уча ги, че не можеш да получиш нещо, без да дадеш; че не можеш само да използваш природата, без да се чувстваш отговорен за нея… Започвам от най-дребните неща — заедно садихме тази градина, поливахме я, наблюдавахме я как расте… Може би за вас всичко това е маловажно, но ние, аз и децата, откриваме дълбок смисъл в него… Научих ги да правят всичко с обич… Аз съм съвсем обикновен човек и можех да им дам само обичта си… А какво дават Избраниците, така и не можах да разбера. Никога не почувствах принадлежността си към Избраниците така, както сега чувствам, че принадлежа към това място. Тук намерих себе си, тук е всичко, което съм търсила…
— Не се съмнявам в това — гласът на друида прозвуча така ласкаво, че гневът й изведнъж се стопи. — Но според мен това не е причина да обърнеш гръб на елфите. Нали не ти е все едно какво ще стане с тях? Те наистина са горд народ и ще се защитават докрай, но без теб са обречени, разбери го! Знаеш колко уязвими са без своята магия…
— Тези деца също се нуждаят от мен — прекъсна го момичето.
— Дори съдбата на елфите да ти е безразлична — избухна Аланон, — да не мислиш, че силите на злото ще спрат дотук? Какво ще стане тогава с твоето райско кътче, Амбърли, с децата, които обичаш?
Момичето трепна като ужилено. По лицето й се стичаха сълзи и тя стисна очи.
— Защо изобщо бях избрана? — като на себе си прошепна тя. — Така и не разбрах защо ме посочи… Не съм се стремила към тая чест както толкова други… Каква ирония на съдбата. Повече от петстотин години не е посочвала жена и изведнъж… Моят избор беше грешка, друиде — ужасна, чудовищна грешка, която съсипа живота ми…
— Няма никаква грешка — въздъхна Аланон и сложи ръка на рамото й. — Боиш ли се?
Тя кимна, без да вдигне глава, без да го погледне, без дори да отваря очи.
— Кой не се страхува? — поклати глава друидът. — Но не се оставяй на страха, момичето ми, опитай се да го преодолееш… Като начало се опитай да го назовеш. Амбърли мълчеше. Уил затаи дъх. — От какво се боиш? — повтори Аланон.
— От Елкрис — прошепна момичето.
— От Елкрис?! — вдигна вежди друидът.
Амбърли изведнъж се изправи. Сълзите й бяха пресъхнали.
— Ами ако се съглася да се върна в Арбърлън, да се изправя пред своите, да се изправя пред Елкрис… но самата тя откаже да ми повери семето си?
— Тогава си свободна — глухо отвърна Аланон. — И никой няма да те безпокои повече. — Ще помисля…
— Не ни остава още много време. Трябва да решиш още сега. Демоните вече те търсят…
— Ще помисля — повтори тя още веднъж и изведнъж се обърна към Уил. — А ти какво общо имаш с всичко това, Лечителю? — И без да дочака отговора му, тъжно се усмихна: — Няма значение. Нещо ми говори, че и ти си като мен…
— Ще трябва да нощувате на открито — обърна се тя отново към Аланон. — Няма къде да ви сложа да спите. Утре ще поговорим.
Тя отметна косите от лицето си и бързо тръгна към къщи.
— Амбърли, почакай!
— Утре — кратко отвърна момичето, без да се обръща.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Уил го видя — злокобно същество, допълзяло от мрачните дебри на подсъзнанието. То протегна към него пипалата си — хладни и лигави, и Уил усети смразяващия му дъх. Сетивата му се сковаха от ужас и не можа дори да изкрещи. В следващия миг хукна из лабиринта на съня, като се молеше да го е оставил зад гърба си. Но не — коварното, лепкаво присъствие го следваше като сянка по петите. Уил се мяташе, пропадаше, хлипаше, протягаше ръка за помощ, но чуваше само зловещото, хрипливо дишане зад гърба си…
… Скочи, облян в пот, изтръгнат от бездните на съня. Сърцето му биеше до пръсване. Нощният въздух приятно охлаждаше пламналите му страни.
— Ставай, южняко — разтърсваше го Аланон, надвесен над него. — Открили са ни.
Уил разбра, без да задава излишни въпроси. Сънят се беше превърнал в реалност. Последва друида, който вече се бе отправил към къщата. Не стана нужда да будят Амбърли. Тя сякаш изобщо не си бе лягала — появи се като призрак на верандата, а тънката бяла нощница се развяваше около дребничкото й тяло. — Защо още не си облечена?! — ядосано прошепна Аланон. Момичето го погледна замислено: