ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Събуди се чак призори. Лежеше на меката трева, а върху него през зеления листак на един клен се изсипваха потоци слънчева светлина. Примижа, разтърка очи и се надигна. Наблизо тихо се плискаше вода. Ако не се намираше сред приказната градина от своя сън, то поне беше на място, което досущ приличаше на нея.
Свита до него на тревата, Амбърли още спеше. Уил се поколеба за миг, но накрая леко я докосна по рамото. Момичето се размърда неспокойно и отвори широко очи.
— Как си? — попита я Уил.
— Вече по-добре… — увери го тя.
— Къде сме попаднали?
— Нямам представа.
Амбърли се оглеждаше и на лицето й на мястото на мекото сънено изражение се появи ново, учудено.
— А къде е Аланон?
— Също не знам — сви рамене Уил. — Изведнъж всички изчезнаха — и Аланон, и онези чудовища…
Нещо прошумоля зад гърба им и двамата сепнато се обърнаха само за да установят с облекчение, че поне Артак не ги беше изоставил. Едрата черна глава на жребеца се подаваше от близкия храст, като дъвчеше доволно. Уил се усмихна и почеса коня зад ушите, после попита Амбърли:
— Ти видя ли стареца?
— Да — кимна момичето. — Това беше Кралят на Сребърната река.
— Така си и мислех… — промълви Уил като на себе си. — Дядо ми разказваше, че го виждал, но аз все се съмнявах… Странно. Появи се така изневиделица, сякаш знаеше, че имаме нужда от помощ. И ни отърва от демоните-вълци…
Очите на момичето се разшириха от ужас само при мисълта за преследвачите им и той реши да смени темата.
— Както и да е, и това мина. Важното е, че сега сме в безопасност.
— Сякаш беше сън… — продължаваше да си спомня Амбърли. — Онази странна светлина и как изведнъж се отделихме от земята, сякаш литнахме… И после, оня старец… Каза нещо и край — изведнъж всичко изчезна…
— А градината? — напрегнато попита Уил. — Видя ли градината?
— Каква градина? — учудено го погледна тя. — Обгърна ме такъв плътен мрак, че дори ти не можеше да ме видиш, въпреки че стоях съвсем наблизо и те виках… Изведнъж се почувствах така самотна, че чак се уплаших… Уил се наведе напред:
— Светлината и старецът си ги спомням… Бяхме двамата с теб на коня… После заспах, стори ми се, че и ти заспиваше… Озовах се в някаква приказно красива градина — трябва да е било само сън, прекалено хубаво беше, за да е истина… Огледах се за теб, но те нямаше. Така и не разбрах кога си изчезнала…
Спогледаха се, безкрайно учудени от случилото се, и за миг помълчаха.
— Е, както и да е — каза Уил след малко. — Сега трябва да разберем къде сме.
Огледа се и тръгна натам, откъдето се чуваше шумът на плискащата се вода. Амбърли го последва.
Оказа се, че са попаднали край някакво езеро — толкова голямо, че отсрещният му бряг не се виждаше, а повърхността му бе набраздена от малки, сребристобели вълнички. Бреговете на езерото бяха потънали в зеленина — плачещи върби, брястове и ясени растяха досами водата, а вятърът донасяше сладкия мирис на орлови нокти и азалии. От ясното утринно небе се изливаше ослепителна светлина и езерото трептеше в искрящи преливащи багри.
Уил приближи и вдигна нагоре глава, за да прецени местонахождението на слънцето.
— Знаеш ли къде сме? — изведнъж възкликна той невярващо. — На северния бряг на езерото Небесна дъга. Старецът ни е пренесъл през цялата Сребърна река и през езерото! Разбираш ли какво означава това — направил ни е огромна услуга!
Амбърли, замислена за нещо, кимна разсеяно.
— Точно така е! — Уил крачеше развълнувано напред-назад по брега. — Питам се само как е успял…
Амбърли седна на брега, загледана в ясносините води.
— Чувала съм, че помагал на хората, които минават през земите му — тихо заговори тя, сякаш редеше някаква приказка. — Не позволявал да им се случи нищо лошо. Само да можех да си спомня какво ми каза…
— Да не губим време! — нетърпеливо я прекъсна Уил. — Трябва да тръгваме. Чака ни още много път! Ако продължим на север по река Мърмидон, скоро ще стигнем Западните покрайнини. Местността е открита, но този път няма да ни настигнат толкова лесно — нали няма следа, която да следват…
Беше изцяло погълнат от плана си и мрачната сянка, легнала на лицето на Амбърли, убягна от вниманието му.
— Ще ни трябват четири-пет дни, не повече — продължи разпалено. — А ако имаме късмет да се сдобием с още един кон, толкова по-добре! Жалко само, че нямаме оръжие — един нож щеше да ни свърши толкова добра работа… Сега не ни остава нищо друго, освен да се храним с диви плодове… Но нищо, може да…