Той изведнъж срещна пълния с негодувание поглед на Амбърли и млъкна изумен. Отпусна се на колене до нея.
— Какво има?
— Какво ли? — кипна момичето. — И още питаш?!
— Нищо не разбирам…
— Нима? — иронично вдигна вежди тя. — Благодаря ти, че мислиш вместо мен, но не е необходимо да се престараваш чак толкова…
— Извинявай — смутено отвърна Уил, целият пламнал. — Исках само…
— Искаше само да решаваш всичко сам, без да те интересува какво мисля аз… Но забравяш, че все още не знам нищо за теб, Уил Омсфорд, дори не те и познавам… Кой си ти всъщност? Защо да рискувам да оставя в твои ръце съдбата си?
Уил въздъхна и й разправи своята история, като започна чак от времето на Ший Омсфорд и похода за Меча на Шанара. Не премълча нищо — нямаше смисъл да пази тайни от това момиче, с което, за зло или за добро, съдбата му се беше оказала свързана.
Амбърли го слушаше с широко отворени очи, без да продума, обгърнала коленете си с ръце.
Когато Уил свърши, тя помълча малко, после поклати глава и каза:
— Питам се дали да ти вярвам… Сигурно казваш истината, но толкова много ми мина през главата, че вече не знам какво да мисля… А колкото до камъните на елфите, самата аз съм чувала, че в тях наистина е скрита древна магия… Не знаех само на кого са били поверени. Ще ми ги покажеш ли?
Отначало Уил се поколеба, но после въздъхна и извади кесията от пояса си. В края на краищата, време беше да спечели доверието на това момиче. Трите лазурносини камъка заискриха на дланта му. Амбърли се наведе над тях и прошепна:
— Сигурен ли си, че това са истинските?
— Дядо ми беше сигурен, както и Аланон.
Лицето й беше сериозно, развълнувано.
— Знаеш ли как действат?
— Никога не съм пробвал…
— Значи не можеш да бъдеш сигурен дали ще ти свършат работа… — прехапа устни тя. — Доста деликатно положение, не намираш ли?
Той прибра камъните обратно в кесията и сви рамене:
— Нямам друг избор, освен да проверя, когато му дойде времето…
Амбърли го изгледа втренчено, поклати глава и промълви:
— Сляпата ни съдба е еднаква, Уил Омсфорд…
Тя седна на брега, обгърна коленете си с ръце и продължи, загледана в езерото:
— След като ти най-после ми разказа за себе си, мисля, че ти дължа същото… Както сигурно си разбрал, аз съм внучка на Ивънтайн Елеседил, тъй че в известен смисъл и двамата дължим забъркването си в тази каша на дядовците си…
Уил не можа да не се усмихне.
Вятърът пое дългите кестеняви коси на момичето и ги развя пред лицето и като странен воал. Тя отметна падналите кичури и все така без да поглежда към Уил, го попита:
— Знаеш, че не искам да се връщам в Арбърлън, нали?
— Знам — тихо каза Уил. — А според теб трябва ли да се върна?
— Мисля, че да. И то час по-скоро. След като не са те открили в Хейвънстед, демоните вече са се отправили насам. Ако Аланон е успял да се измъкне… също ще тръгне към Арбърлън и ще очаква да ни намери там…
Амбърли въздъхна и без да му отговори, остави бледото си напрегнато лице на ласките на вятъра. Не гледаше към Уил, а някъде встрани. След малко прошепна едва чуто:
— Страх ме е.
Но още преди Уил да намери какво да каже, тя се засмя и лицето й за миг му се стори съвсем детско:
— Ама къде сме тръгнали и ние, а? Единият не знае дали ще може, другият изобщо не иска… Отбор юнаци. — Тя рязко се изправи, направи няколко крачки и махна с ръка:
— Искам само да знаеш, че според мен това отиване в Арбърлън е напълно безсмислено. Сигурна съм, че Аланон греши и нито Елкрис, нито моят народ ще са склонни да ми простят… Връщам се само защо то… не знам какво друго ми остава да направя. Разбираш ли?
— Разбирам — сериозно отвърна Уил.
— Дано не греша… — замислено продължи тя. — Дано само не греша.
— Няма смисъл да си блъскаш главата — опита се да се пошегува Уил, за да прикрие тревогата си. — Скоро ще разберем това.
Този и целия следващ ден пътуваха на запад през ливадите на Калахорн. Времето беше приятно — топло и слънчево, и пътуването мина неусетно. Първия ден откъм север се зададоха тъмни облаци и надвиснаха над скалистия хребет на Драконовия зъб, но бързо се разнесоха. Южнякът и момичето от време на време слизаха от коня и вървяха пеша, за да дадат възможност на Артак да си отдъхне. Едрият черен жребец изобщо не изглеждаше уморен, но Уил щадеше силите му. Демоните можеха да се появят всеки момент.