Най-после зърнаха в далечината огньовете на циганския табор. Скоро различиха и каруците с чергилата, и фигурите, насядали край огъня. Уил хвана ръката на Амбърли и я накара да се сниши.
— Отиваме при тях — прошепна. Тя го изгледа изумено. — В това ли се състоеше планът ти?
— Донякъде познавам нравите на тези хора. Искам само да ми се довериш и да правиш каквото ти кажа.
И без да дочака отговор, той се изправи и тръгна към бивака. Амбърли нерешително го последва. Смеховете на катунарите, насядали на сладка приказка около огъня, вече се чуваха съвсем ясно. Някъде в мрака тихо подрънкваше китара.
Циганите още не ги бяха забелязали и Уил им извика така неочаквано, че Амбърли едва не подскочи. Всички глави стреснато се извърнаха към тях, а неколцина мъже се втурнаха да ги пресрещнат, но Уил не забави крачка. Амбърли плахо пристъпваше зад гърба му. Разговорите изведнъж замлъкнаха и смеховете стихнаха.
— Добър вечер — разнесе се гласът на Уил в настъпилата тишина.
Никой не отговори на поздрава му. Мъжете ги наобиколиха и ги гледаха изпод вежди, Уил забеляза в мрака металните остриета на насочени към тях ножове.
— Добре, че ви срещнахме — обърна се той с усмивка към посрещаните си. — Цял ден сме на крак и умираме от жажда. Дали ще ви се намери нещо за пиене?
От кръга навъсени мъже се отдели един, по-висок от останалите, с яркозелено наметало и широкопола шапка. Това беше същият човек, който ги поздрави предишната вечер.
— Охо, моите вчерашни познайници… — отбеляза той, този път не особено дружелюбно. — Добре сте дошли.
— Добре заварили — учтиво отвърна Уил. — На нас май не ни провървя… През нощта ни изчезна коня — кой знае накъде е запрашил…
— Наистина жалко — въздъхна мъжът с наметалото. Погледът му обаче беше по-скоро заплашителен, отколкото съчувстващ Очите му, черни като нощта, придаваха още по-мрачен вид на мургавото му лице. Клюнестият му нос бе леко закривен на една страна.
— Донесете вода! — махна той на хората си. Едрата му кокалеста ръка беше отрупана със злато. — Накъде сте тръгнали, млади приятели?
— Към Арбърлън — отвърна Уил. — Аз съм Уил Омсфорд, а това е сестра ми Амбърли.
— Към Арбърлън… — замислено повтори високият мъж. — Значи сте елфи или нещо такова. Все едно. Важното е, че сте загубили коня… Ама че беля. Не беше ли по-разумно поне да се движите по реката, отколкото да тръгнете да пресичате тази безводна пустош?
— Вие сте напълно прав — потвърди Уил — Лошото е, че нямаме време за губене, затова решихме да рискуваме. Пък и… право да ви кажа, надявахме се да ви настигнем. Снощи видяхме, че имате великолепни коне и се питахме… дали не бихме могли да направим размяна за някой от тях…
— Зависи какво искате да размените… — сви рамене високият мъж. — Ако представлява интерес за нас, бихме могли да се съгласим.
— Така са и помислих — кимна Уил…
В това време една старица донесе вода в дървена гаванка. Уил пое съда от ръцете й, пи и едва тогава го подаде на Амбърли, която гледаше изумено. Циганите също не откъсваха очи от тях.
— Познаваш нашите обичаи — отбеляза високият с нарастващо любопитство.
— Аз съм Лечител — обясни Уил. — Помагал съм на всякакви хора, затова…
Циганите възбудено зашушукаха. Около южняка и момичето се събра цяла тълпа. Жените любопитно надзъртаха иззад раменете на мъжете, а хлапетата — иззад пъстрите поли на жените.
— Лечител? Нима? — Мъжът свали шапката си, ниско се поклони и най-после подаде ръка за поздрав. — Аз съм Цефело, вождът на този род.
Уил стисна подадената му ръка, а Цефело за пръв път от началото на разговора се усмихна.
— Това място е доста негостоприемно — имате късмет, че замръкнахте при нас. Чувствайте се като у дома си. Сигурен съм, че имате нужда от една хубава баня и нещо за хапване.
Той им направи знак да го последват и ги отведе по-близо до огъня. Край всяка от каруците бяха извадени пъстри дървени пейчици, черджета и възглавници… На дълга дървена маса беше нареден цял арсенал от мечове, шпаги и ножове. Две хлапета грижливо лъскаха металните остриета. Цефело се обърна към Уил и попита:
— С какво ще започнете — с банята или с вечерята?
— По-добре с банята — отвърна Уил дори без да погледне Амбърли. — А ако остане вода и за сестра ми…