— Ще внимавам.
Тя изведнъж наведе глава и цялата пламна След малко каза, вече с обичайния си тон:
— Има и още нещо, което трябва да знаеш. Тази сутрин керванът срещна един стар ловец, ходил да залага капани в Тресавището — блатиста местност край Мърмидон, точно преди горите. Човекът се връщаше на изток и посъветва Цефело да не припарва натам. Твърдеше, че е срещнал самия дявол.
— Дявол ли? — намръщи се Уил.
— Скитниците-катунари наричат така всичко, което им се струва свръхестествено, необяснимо. — Тя помълча и добави едва чуто. — Може да е бил някой от демоните, преминали Стената.
— А какво каза самият Цефело?
— Не се уплаши. Вече бил решил, че ще мине през Тресавището и нямало да се отклони от пътя си само заради нечии приказки. Останалите обаче изглежда доста се стреснаха.
— Така или иначе, отиваме с тях — разпери ръце Уил.
— Не се съмнявам — въздъхна момичето. — А ако ти предложат още вино, сигурно ще си готов да ги последващ и на края на света.
Тя рязко се завъртя и седна в най-отдалечения край на каруцата с гръб към него. Уил понечи да иде при нея, но пулсиращата болка в главата му се усили, той опря гръб на стената и затвори очи. Във всеки случай едно беше сигурно, помисли си — повече нямаше да докосне това вино.
Към обяд спряха, хапнаха набързо и продължиха на запад. Уил се чувстваше по-добре и успя да сложи нещо в устата си. Цефело дойде да размени с госта си две-три думи и да го попита как се чувства, но очевидно имаше някаква по-важна работа Циганите бяха неспокойни, шушукаха си — разказът на стария ловец по всяка вероятност не им излизаше от главите. Поначало суеверни, те никак не одобряваха решението на главатаря си.
Денят превали бързо. Като се посъвзе, Уил хвана юздите, за да може старицата на свой ред Да подремне отзад в каруцата. Амбърли седна до него на капрата и през целия път тихичко си тананикаше нещо, почти без да разговаря с Уил. Южнякът я остави с мислите й и караше впряга мълчаливо, вперил поглед напред в равнината, която му се струваше безкрайна.
Цефело няколко пъти мина покрай тях с коня си — с развян плащ и лъснало от пот лице. Когато спряха да напоят конете, Уил зърна отдалеч и Артак — Цефело явно още не беше решил дали да го задържи и въобще как да постъпи с него, защото нито го беше включил към някой впряг, нито му беше определил ездач.
Малко преди залез слънце стигнаха Тресавището — гориста местност, осеяна от езера. Отвъд нея започваха горите на Западните покрайнини. Керванът пое по тесен, изровен от каруци път. Под сянката на дърветата се дишаше по-леко, а огненият кръг на залязващото слънце хвърляше по спокойната повърхност на езерата розови отблясъци.
Навлязоха доста навътре в гората и когато съвсем се смрачи, спряха за нощувка на една по-широка поляна. Мъжете се заловиха да разпрягат конете, децата хукнаха да събират съчки за огъня, а жените задрънкаха с медните съдове. Уил се смъкна от капрата — искаше му се да се поразтьпче. Усещаше се целият схванат. Амбърли тръгна в друга посока — очевидно за да остане насаме с мислите си. Уил се попротегна и закуцука към горичката.
Миг по-късно чу зад гърба си бързи стъпки, обърна се и видя Еретрия. Лицето й още пламтеше от ездата, а косата й беше разрошена от вятъра.
— Внимавай, южняко — и този път гласът и звучеше полусериозно-полунасмешливо — не се отдалечавай много, да не те срещне дяволът…
— Нека само се опита! — в същия тон й отвърна Уил. — Бъди спокойна, нямам намерение да изтърва вечерята.
И той се разположи на тревата, като се облегна удобно на един дъбов ствол. Еретрия тутакси седна до него.
— Къде беше изчезнала днес? — учтиво се осведоми Уил.
— Трябваше да те следя. — Този чистосърдечен отговор беше придружен от възможно най-ехидната усмивка.
На лицето на Уил се изписа изумление.
— Така ли? — успя само да попита той.
— Ами да. Цефело ми нареди. Няма ви много вяра — нито на теб, нито на така наречената ти сестра.
Уил издържа погледа й и отвърна с възможно най-естествения си тон:
— Амбърли ми е сестра.
— Така да бъде — сви рамене Еретрия. — Сестра ти е, колкото аз съм дъщеря на Цефело, ама нейсе. Нали виждам как те гледа тази твоя сестричка — друго има в очите й, друго… Само че това не ми влиза в работата — тя наведе глава и се заигра с ресните на шала си. — Гледай само Цефело да не се усети.
— Чакай, чакай — облещи се Уил, — че каква си му на Цефело, ако не дъщеря? Нали той сам каза…