Цефело пръв се съвзе от учудването и пристъпи към него. Дрехите му бяха опръскани с кръв. Изкашля се и попита:
— Ще ми кажеш ли най-после кой си ти всъщност?
— Вече ти казах — разпери ръце южнякът.
— Не на мене тия — рязко отвърна вождът. — Знаех си аз, че не си обикновен Лечител… Уил замълча, а Цефело повтори с нисък, заплашителен глас — Чуваш ли, кажи ми кой си.
— Няма нищо за казване — отвърна Уил, решен да не отстъпва.
— Ти за какъв ме мислиш?! — Лицето на Цефело потъмня от гняв. — Сигурен съм, че ти ни навлече тази беда! Всичко стана само заради теб!
— Всичко стана случайно — въздъхна Уил. — Чудовището щеше да налети на табора, дори и да не бях с вас…
— Лъжеш, Лечителю!
Уил едва се сдържа да не избухне, но само сви рамене:
— Играя по твоите правила, Цефело.
— Само че играта може и да загрубее… — заплашително пристъпи към него вождът.
— Не вярвам — спокойно отвърна Уил, но в същото време лекичко вдигна юмрука, стиснал камъните на елфите. Жестът не убягна от вниманието на Цефело и гласът му стана по-миролюбив.
— Ти каза, че не притежаваш нищо ценно, Лечителю. Забрави ли за това?
— Камъните на елфите представляват ценност само за мен — твърдо каза Уил. — Никаква работа няма да ти свършат.
— Нима? — ухили се Цефело. — В такъв случай ти си магьосник, така ли? А може би, самият дявол? Защо не ми кажеш кой си? Докога ще си играем на криеница?
Уил се поколеба. Доникъде нямаше да стигнат така. На целия този разговор трябваше да се сложи точка. Амбърли се приближи до него и докосна ръката му. Присъствието й го на кара да се почувства по-сигурен.
— Цефело, върни ми коня и ще приключим с играта — направо каза той. Лицето на циганина потъмня. — Двамата с Амбърли трябва веднага да се махнем оттук. Демонът, който току-що унищожих, не е единствен. Много са и те са по петите ни. Сега, след като използвах камъните на елфите, ще ни намерят по-лесно. Трябва да се отдалечим от това място час по-скоро — същото се отнася и за вас.
Цефело го изгледа с присвити очи, сякаш се опитваше да разбере истина ли е това, което току-що чу. Накрая предпазливостта му надделя и той мрачно кимна.
— Взимайте си коня и се махайте от очите ми.
Рязко им обърна гръб и извика на хората си да събират багажа. Очевидно самият той бързаше да оставят зад гърба си това негостоприемно място.
Уил пъхна в пояса си кесията с камъните на елфите, хвана Амбърли за ръка и я поведе към поляната, където бяха вързани конете. Изведнъж се сети за нещо, спря и се огледа. Търсеше Еретрия.
— Довиждане, Уил Омсфорд — достигна до него звънливият, проникващ в сърцето глас.
Застанала в сянката на каруците, тя го беше наблюдавала през цялото време. Тъмните й очи искряха. Вече знаеше, че е загубила единствената възможност да тръгне с него.
Уил й се усмихна. Как му се искаше да направи нещо повече за нея, да може да й помогне. Та нали преди малко тя му беше спасила живота… Но знаеше, че не бива. Просто не зависеше от него. Трябваше да устои на безмълвния повик на тези очи и да се погрижи за Амбърли.
— Всичко хубаво, Еретрия.
Лицето й се озари от онази дяволита и в същото време много нежна усмивка.
— Пак ще се срещнем, Уил Омсфорд! И тя се шмугна в храстите като сърна.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Малко преди разсъмване стигнаха южния бряг на Мърмидон, недалеч от Калахорн и горите на Западните покрайнини. Бяха яздили цяла нощ през полята, без да бързат, но и без да спират, в желанието си да се отдалечат колкото се може повече от Тресавището. Бяха доста уморени, пък и не виждаха подходящо място да прекосят реката, затова Уил предложи да си починат малко. После щеше да се наложи или да плуват, или да повървят по течението, докато открият някакви плитчини. И в двата случая беше по-безопасно да изчакат утрото. Пуснаха Артак да попасе, а те постлаха одеялата си на закрито между дърветата. Миг по-късно ги обори сънят.
Събудиха се чак към обяд. Слънцето вече напичаше. Измиха се, хапнаха набързо и пак тръгнаха.
Повървяха доста нагоре по течението, без да открият подходящо място за минаване. Тогава решиха да преплуват реката, за да не губят повече време. Привързаха се с едно въже за гърба на Артак и нагазиха във водата. Прониза ги хладна тръпка и устните им затракаха от студ, но все пак успяха благополучно да стигнат отсрещния бряг.