Отправиха се на север, като от време на време вървяха пеша, за да си почива Артак. Уил смяташе, че вече доста са се отдалечили от Тресавището и не е нужно да препускат. Трябваше да пазят силите си за по-късно. Пък и поддържаха една доста добра скорост — до сутринта щяха да са стигнали до долината на река Рен. А дотогава не ги заплашваше сериозна опасност.
Поне така мислеше Уил, а Амбърли дори да мислеше другояче, запази мнението си за себе си. Сега, след като се бяха разделили с циганите, настроението й видимо се беше подобрило. Тя по-често се усмихваше, пееше си, спираше се да вдъхне аромата на цветята. Както винаги, не разговаряше много с Уил, замислена за нещо свое, но и не странеше от него.
А Уил се улови, че откакто си тръгнаха, почти непрекъснат то мислеше за Еретрия. Чудеше се дали наистина дъщерята на Цефело ще се осмели да захвърли всичко и да побегне и защо беше толкова сигурна, че пак ще се срещнат. Не че не би се зарадвал да я види отново — дори само мисълта за нея го вълнуваше. Това момиче притежаваше тайнствената, изплъзваща се прелест на русалка, която тласка моряците към гибел…, Уил тръсна глава. Не, Еретрия не беше никакво видение, а същество от плът и кръв, което я правеше не по-малко опасна, въпреки че не му мислеше злото, а напротив, беше спасила живота му.
До вечерта вървяха все на запад — покрай гората, но навлязоха в нея едва когато падна мрак. Спряха за нощувка край едно поточе, но решиха да не палят огън, за да не привличат излишно вниманието. Амбърли събра диви плодове и някакви зеленчуци, които Уил не беше опитвал досега. Вечерята му се услади и докато дояждаше, без да бърза, един от продълговатите златисти плодове, изведнъж усети настойчивия поглед на Амбърли.
— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос? — тихо попита момичето.
— Откъде да знам, като още не си ми го задала? — опита се да се пошегува той.
— Ако не искаш, не ми отговаряй, но тази мисъл не ми дава мира, откак напуснахме… Тресавището…
— Да я чуем тогава. — Уил стана сериозен и се премести по-близо до нея, за да вижда лицето й. Озарено от луната, то изглеждаше съвсем бледо. — Ще ми отговориш съвсем честно, нали?
— Разбира се.
— Когато използва камъните… — тя се поколеба, докато намери точната дума, — …стана ли ти нещо?
— Странен въпрос — изгледа я Уил, обзет от някакво предчувствие.
— Знам, че е странен. Отговори ми — настоя тя. — Знаеш ли защо те питам? Гледах те през цялото време и отначало ми се стори… че усилията са ти напразни и не можеш да им въздействаш. Но после… когато те изведнъж оживяха, на лицето ти се изписа нещо… нещо като болка…
Уил бавно кимна. Спомняше си онова смущаващо, непривично усещане, което се беше опитал да изтика в периферията на съзнанието си. И почти беше успял. Нещо като защитен рефлекс… Момичето го наблюдаваше.
— Всъщност, ако не искаш, не говори за това… Сигурно ти е неприятно…
— Не — поклати глава той. — Опитвах се да не мисля за това, но се измъчвах вътрешно… Може би ще помогне, ако поговоря за него. Той си пое дълбоко дъх и продължи:
— Вътре в мен има някаква бариера. Не знам на какво се дължи, но просто съществува и ми пречи да използвам силата на камъните. Разбрах го изведнъж и не вярвах, че ще мога да я преодолея. Ужасно се уплаших. А вие с Еретрия бяхте до мен и демонът се канеше да връхлети върху нас. Това щеше да бъде краят. Тогава… нещо се случи и успях. Питаш дали съм почувствал болка? Не беше точно болка, но усещането определено не беше приятно. Някаква смътна тревога, страх, че се е случило нещо невъзвратимо…
— Може би по някакъв начин магията ти е навредила… — замислено предположи момичето.
— Може би… — съгласи се Уил. — Само че дядо ми никога не ми е споменавал подобно нещо. Възможно ли е при него да е било по-различно и той да не е усещал нищо смущаващо?
— Действително, елфската магия се проявява по различен начин… зависи от човека… — замислено отвърна Амбърли. — И това е напълно естествено, защото тя е дело на духа, а душите не си приличат като капки вода.
— Но ние с дядо ми много си приличаме — възрази Уил. — Във всяко едно отношение. Разбирал съм се с него много по-добре, отколкото с баща ми или с когото и да е било друг. Затова използването на магията би трябвало да ни се отрази по един и същи начин. Но пък ако беше почувствал нещо обезпокояващо, той непременно щете да ми каже.