Амбърли хвана ръката му и тихо каза:
— По-добре недей да ги използваш повече. — Само в краен случай… — опита се да се пошегува Уил, но момичето не се усмихна. Не виждаше нищо смешно в цялата тази работа.
— Всичко това е заради мен… — поклати глава тя. — Повярвай ми, Лечителю, изобщо не съм искала да се забърквам… Но след като така и така се е стигнало дотук, поне ме изслушай. Елфската магия не е шега работа. Последиците от нея понякога могат да се окажат много сериозни и да навредят повече дори от злото, срещу което тази магия е била използвана Нашите книги предупреждават за това и ни съветват да внимаваме, защото магията в известен смисъл… те изразходва, изхабява тялото и душата ти. Не можеш да получиш, без да дадеш — такъв е законът. И все пак и най-тежката телесна рана заздравява, дока то душата… — Тя се приведе към него. В очите й блестяха сълзи. — Не жертвай душата си заради мен. Не го заслужавам.
Поразен, Уил на свой ред взе ръката й в своята, опита се да се усмихне окуражително и обеща:
— Ще внимавам. Пък, кой знае, камъните може и да не ни потрябват отново… Спогледаха се. И двамата не го вярваха.
Посред нощ се разнесе изгладнелият вой на демоните-вълци. Уил и Амбърли скочиха, сепнати в съня си, с разширени от ужас очи. Зловещият вой заглъхна за миг и отново се надигна — остър и пронизващ. Южнякът и момичето грабнаха наметките си, нахлузиха ботушите, оседлаха Артак и се понесоха в нощта.
Дълго препускаха през ливадите, като се придържаха все край гората, а ярката луна озаряваше пътя им. Хладният нощен вятър донасяше до тях воя на демоните някъде откъм Мърмидон.
Артак, нахранен и отпочинал, преодоляваше разстоянията без усилие. Равномерният му бяг доста ги отдалечи от преследвачите. И все пак Уил не се съмняваше, че демоните-вълци ще ги настигнат и се ядосваше на себе си. Трябваше да очаква, че ще стане точно така. Камъните на елфите ги бяха издали при Тресавището и демоните ги бяха последвали незабавно.
А все още бяха твърде далеч от долината Рен, въпреки че яздеха повече от час. За ужас на Уил воят вече не идваше само откъм гърба им — друг, смразяващ кръвта вой му отговори от север, откъм подножието на Драконовите зъби. Вълците ги бяха обкръжили. Може би само на запад пътят им все още бе отворен? Или и там, както при Сребърната река, ги чакаше капан? Дали пък демоните не ги дебнеха в долината на Рен, за да ги довършат? Но нямаха друг избор, освен да рискуват Воят на преследвачите им ставаше оглушителен. Демоните, примамени от близостта на плячката, се носеха с удвоени сили. Уил пришпори Артак. Жребецът препускаше с отметната назад глава, облян в пот. Но онези от север също ги бяха надушили и предвкусваха кървавата схватка. Междувременно ездачите бяха навлезли в дивата пустош Стрелехайм, което означаваше, че долината на Рен не е далеч. Уил разчиташе единствено на това.
Течеше третият час от преследването и воят се разнасяше толкова наблизо, че Уил имаше чувството, че настръхналите туловища всеки миг ще изскочат Зад гърба им. Дрехите на ездачите бяха залепнали от пот, а очите им смъдяха от облаците пепел, които силният вятър запращаше в лицата им. Изведнъж забелязаха в далечината скалистите възвишения, които обграждаха долината на Рен, и свърнаха към тях, без да се бавят нито за миг. Конят летеше, устремен напред, напрегнат до крайност, а от разширените му ноздри капеше пяна. Южнякът и момичето се бяха вкопчили в него така отчаяно, сякаш тримата представляваха едно цяло.
Черният жребец прелетя като вятър през пролуката между скалите и Уил се озърна неспокойно — очакваше засада. Но противно на страховете му, никой не ги дебнеше в долината Рен. Това му вдъхна известна надежда. Може би все пак щяха да успеят да се измъкнат… А стигнеха ли веднъж горите на елфите…
Тогава какво? Уил трепна като попарен. Какво очакваше всъщност? Че някой ще им се притече на помощ? Та нали никой освен Аланон не знаеше за пристигането им, а той сякаш беше потънал вдън земя. Двамата не можеха да разчитат, че веднъж преминали границата на елфското кралство, ще намерят закрила. Демоните отдавна бяха проникнали в Арбърлън, самото сърце на кралството, и се опитваха да го унищожат. Те нямаше да се спрат пред нищо и Уил внезапно осъзна заблудата си. Тук дори бяха още по-уязвими, защото гората щеше да им попречи да се спасят с бягство, както досега. Сами се бяха напъхали в капана! Какъв глупак се беше оказал само, какъв глупак! Идеше му да извика от яд и безсилие. Пътищата им за бягство бяха отрязани и грешката беше единствено негова. На всяка цена трябваше да се измъкнат оттук. Мисълта му трескаво работеше. Камъните на елфите. В тях беше единственият изход.