В залата се възцари гробна тишина. Всички се раздвижиха неспокойно, размениха бързи погледи, но никой не взимаше думата.
Андер усети, че настойчивият поглед на Аланон беше вперен в него. Очите на двамата мъже се срещнаха и размениха някакво безмълвно послание.
Андер се изправи, заобиколи масата и се изправи пред Амбърли. Тя трепна като подплашена сърна, но принцът се наведе, целуна я по челото и я притисна до гърдите си.
Емер Чиос се приближи към тях, обърна се към останалите и разпери ръце:
— Е, господа, можем поне да опитаме…
Криспин погледна към краля, чието лице си оставаше непроницаемо, и след моментно колебание се присъедини към малката групичка.
Трима подкрепяха Амбърли, трима останаха по местата си. Кралят въпросително погледна Арион, но той само поклати глава:
— Казах вече. Не мога просто да махна с ръка и да забравя.
Лицето на Пинданон също остана мрачно изопнато:
— Гласувам доверие единствено на нашата армия. — Поколеба се и добави: — И на теб, Кралю. Затова — да бъде както ти решиш.
В този миг всички погледи бяха приковани в Ивънтайн. Старият крал остана известно време вглъбен в себе си и на лицето му се изписа тъжна решителност. После каза с тих, но ясен глас:
— Тогава Амбърли ще застане пред Елкрис. Благодаря ви. Разпускам Съвета.
Арион Елеседил напусна залата смръщен като буреносен облак, без да удостои с поглед никого.
Андер остана загледан след него и Уил Омсфорд видя болката и разочарованието, които се изписаха на лицето на принца. Разривът между двамата братя не остана тайна за никого, но в този момент гласът на Аланон отново прикова вниманието. Друидът оповести, че Амбърли е на края на силите си от изтощителното пътуване и ще си почине някой и друг ден, преди да се изправи пред Елкрис. После заседателите се оттеглиха. В залата останаха само кралят и трите фигури, загърнати в тъмни плащове. Друидът прошушна нещо в ухото на краля и той макар и неохотно също напусна залата.
— Амбърли — обърна се Аланон към момичето, когато останаха сами — искам да отидеш при Елкрис още тази вечер.
— Но нали… — невярващо започна момичето и изведнъж рязко поклати глава. — Не. За днес ми стига. Имам нужда да събера мислите си, преди да застана пред нея! Пък и ти сам каза, че…
— Тактически ход — смигна друидът. — Имах нещо на ум. Какво те притеснява чак толкова? Ще застанеш пред Елкрис такава, каквато си — нямаш нужда от специална подготовка. Амбърли се озърна безпомощно, като хваната в капан.
После изведнъж раменете й се разтърсиха от ридания. Наистина й беше дошло твърде много. Цялата й съпротивителна сила сякаш се беше стопила и тя стоеше пред тях крехка и уязвима. Аланон се опита да я прегърне, но тя отблъсна ръката му, извърна се настрана и продължи да плаче — горчиво, безутешно. Уил Омсфорд я гледаше със свито сърце, безпомощен да й помогне. Най-после Амбърли спря да плаче и задавено прошепна:
— Аланон, наистина ли трябва да отида още тази вечер?
— Да, принцесо — твърдо каза друидът. Последвалото мълчание се стори на Уил Омсфорд безкрайно.
Най-после Амбърли отвърна с тих равен глас:
— Добре тогава.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бледа сребриста лунна светлина заливаше улиците на спящия Арбърлън. Летният задух бе отстъпил място на нощната прохлада, напоена с ухания. Замрелият през деня живот на дребничките чевръсти горски обитатели и градинските буболечки беше в стихията си.
Свещената Елкрис се издигаше на своето хълмче самотна и някак встрани от кипящия, жужащ и пърхащ живот. Нейната собствена нощ бавно и неумолимо приближаваше. Смъртта вече я бе белязала, посегнала бе на съвършената й красота, привела бе гордата й корона към земята, заменила бе огнената руменина на листата й с бледност. Извисявала се доскоро като символ на живота, днес тя стърчеше като призрачен скелет — гледка едновременно и жалка, и зловеща:
Амбърли, Аланон и Уил Омсфорд стояха в подножието на хълма смълчани и напрегнато се взираха в умиращото дърво. Накрая Амбърли каза с глух задавен глас: — О, Аланон, колко ли страда…
Спуснал качулката ниско над очите си, друидът не отговори.
— Наистина ли не можеш да направиш нищо за нея? — погледна го момичето.
— Само ти можеш да й помогнеш — беше отговорът на друида.
Амбърли потрепери, въздъхна и наведе глава Дълго време никой от тримата не продума: