— Ами Съветът? Не смяташ ли, че каза твърде много? Представи си, че шпионинът е бил в залата…
— Надявам се да е бил — загадъчно се усмихна друидът. — Точно на това разчитам. Демоните и без това вече знаят кои сме тук и защо сме тук. Тъй че в този смисъл няма да научат нищо ново. За тях е важна единствено информацията, че Амбърли смята да си почине няколко дни. Те ще планират действията си с оглед на това, а за нас е ценна всяка минута преднина.
— Не ми е съвсем ясно… — въздъхна Уил.
— Ще ти стане — увери го друидът. — Имай малко търпение. Съгласен ли си?
Уил мрачно кимна. И да не беше съгласен, нещата едва ли щяха да се променят. Вече добре познаваше Аланон.
— Ще те помоля само за едно — сложи ръка на рамото му друидът. — Нека засега това си остане между нас. Не казвай нищо на Амбърли — и без това е достатъчно уплашена. Уил обеща. Този път и двамата бяха на едно мнение.
Миг по-късно видяха Амбърли. Идваше към тях бавно, обронила глава. Лицето й беше пребледняло, очите трескаво блестяха. Личеше си, че беше плакала.
Друидът се спусна към нея, взе я в прегръдките си и я остави да се наплаче. Тя се отпусна в ръцете му и прошепна през сълзи:
— Ти беше прав, Аланон…
Трепереше като лист. Разтвори шепата си и Уил видя в нея нещо, което приличаше на гладка сребристобяла перла. Семето на Елкрис.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
След малко излязоха от Градината на Живота така безшумно, както бяха дошли. Промъкнаха се покрай Черната стража незабелязани, със спуснати ниско над лицето качулки, и се отправиха към града. Друидът не им даде никакво обяснение накъде ги води, а и те не посмяха да попитат. Вървяха мълчаливо — най-отпред Аланон, след него Уил и отзад — Амбърли, която вече едва се държеше на краката си. От време на време Уил я поглеждаше загрижена Самият той отдавна имаше нужда от почивка и можеше да си представи как се чувства момичето, въпреки че тя изобщо не се оплакваше. По едно време той все пак тихичко й прошепна: „Дръж се, още малко остава“, въпреки че изобщо не знаеше накъде са тръгнали. Искаше му се да я окуражи и тя го погледна благодарно.
След малко различиха очертанията на кралския дворец и Аланон им направи знак да го последват. Промъкнаха се откъм южната страна под прикритието на боровете и излязоха пред един тъмен прозорец на равнището на земята. Зад спуснатите завеси не се долавяха никакви признаци на живот, но след краткото почукване на Аланон някой отвътре изведнъж се раздвижи, дръпна крайчеца на завесата и ключалката щракна.
Тримата влязоха и Аланон побърза да затвори плътно прозореца. Някой мина покрай тях, запали свещ и най-после видяха къде се намират. Бяха в кабинета на краля — пълен с книги, малък, но много уютен — с дъбови дъски и старинни гоблени на стените. На едно килимче недалеч от тях лежеше куче вълчак, което дружелюбно размаха опашка.
Ивънтайн Елеседил остави свещта на масата и се приближи към тях.
— Спокойно ли е всичко? — тихо попита Аланон. Кралят кимна. — И сме сигурни, че сме сами? — Друидът огледа внимателно — стаята, отвори вратата към коридора, озърна се и пак я затвори.
— Всички спят — отговори кралят. — Оставил съм на пост само Дардан и Роу, и то пред вратата на спалнята. Само старият Манкс знае, че съм тук. — И той почеса зад ушите вярното животно, което кротко дремеше, отпуснало глава на лапите си.
— Тогава можем да започваме. — И Аланон направи знак на Уил и Амбърли да седнат. Уил се отпусна уморено на един стол, а Амбърли тръгна с несигурни крачки към дядо си. Ивънтайн се спусна да я прегърне и тя сгуши глава на гърдите му като малко момиченце.
— Обичам те, дядо — прошепна. — Толкова ми липсваше.
Старият крал погали косите й и тихо заговори:
— Вече не ти се сърдя, Амбърли. Каквото било, било. Дано да си разбрала, че твоят дом е тук. При семейството ти, което те обича.
Момичето бавно поклати глава.
— Говорих с Елкрис, дядо. Тя ми даде семето си… Ивънтайн сякаш изведнъж остаря.
— Ужасно съжалявам, детето ми. Бих искал да беше другояче. Само ако можеше…
— Знам, дядо — прекъсна го тя, но в очите й се четеше огромно отчаяние.
Отиде и седна до масата между Аланон и Уил. Кралят остана загледан в нея. Изглеждаше някак смален и прегърбен. Аланон го изчака да се съвземе и тихо започна:
— Събираме се тази нощ, както се бяхме разбрали с теб, кралю, за да си кажем неща, които не бива да излязат извън тези четири стени. Гибел заплашва народа на елфите, Елкрис умира, демоните се готвят да нахлуят в Четирите земи… С една дума — време за губене няма. Кралството ще трябва да устои на атаките на демоните, докато Уил и Амбърли открият Свещения огън. Ще остана тук, за да помогна, доколкото изобщо е възможно, а вие двамата — той загрижено погледна южняка и момичето — ще трябва да се справите сами…