Амбърли беше бледа като платно. Аланон потърка замислено брадичката си.
— Да… имаше един такъв демон, който изпитваше инстинктивна нужда да убива. Наричаха го Косача.
— Не знам как са го наричали — възкликна Уил, — но ако е същият, как можем да се предпазим от него?
— Като заминаването ви бъде запазено в най-дълбока тайна — отвърна друидът. — Той няма да очаква, че толкова скоро ще напуснете Арбърлън. И ще ви търси тук. Той се обърна към Ивънтайн и продължи:
— Наближава времето, когато Елкрис вече няма да бъде в състояние да удържа демоните зад стената на Забраната. Те вече търсят най-слабото място на стената и скоро ще се опитат да нахлуят оттам. Трябва да предотвратим това или поне да забавим настъплението им към Арбърлън. Изобщо трябва да осигурим на Амбърли достатъчно време, за да изпълни мисията си, преди кралството на елфите да бъде разрушено из основи…
… За тази цел ще трябва да заблуждаваме демоните колкото е възможно по-дълго. Аз ще се опитам да отвлека вниманието им от Арбърлън. Те ни видяха да пристигаме заедно и ще очакват да я пазя, да се навъртам около нея. Затова ще следят мен, за да се доберат до нея. А тя междувременно ще е далеч оттук.
Освен ако не разполагат с по-добър шпионин, отколкото си мислим, мълчаливо отбеляза Уил, но не се реши да сподели гласно мисълта си. Вместо това каза само:
— Звучи смислено. Остава да решим само кога тръгваме.
— Вече е решено — отвърна друидът. — Тръгвате призори.
— Какво?! — невярващо го изгледа Уил.
— Това е немислимо, друиде — намеси се Амбърли. — Капнали сме от умора. От два дни не сме подвили крак.
— Успокой се, принцесо! — разпери ръце Аланон. — Колкото по-скоро тръгнете, толкова по-сигурно е, че ще се измъкнете живи оттук. Когато силите са неравностойни, изненадата е най-доброто оръжие.
Сега вече Уил започваше да разбира. Колкото и неприемлива да им се струваше мисълта да тръгнат още на разсъмване, Аланон беше прав.
— По-късно ще имате време да си починете — увери ги друидът. — Само след два дни ще стигнете до предния пост на елфите при Дъбова гора, където ще бъдете на сигурно място. Но оставането ви в Арбърлън е опасно.
Уил срещна погледа на Амбърли и прочете в очите й огромно разочарование.
— Искаше ми се поне да видя майка си… — промълви тя.
— Съжалявам, принцесо, но това е изключително рисковано.
Тя прехапа устни и очите й гневно проблеснаха.
— За всяко свое действие ли ще трябва да се допитвам до теб, друиде?!
— Да, принцесо. В името на собствената си безопасност. Знам, че ти е мъчно за майка ти, но там е първото място, където биха те потърсили демоните.
— Те ще ме търсят навсякъде. И рано или късно ще ме намерят! — На лицето й се изписа отчаяна решителност. — Само не ми казвай, че ще я видя, като се върна!
Настъпи неловко мълчание. Лицето на Аланон остана безизразно, но Уил почувства, че друидът премълча нещо. Накрая сви рамене и каза само:
— Както решиш. Имате още няколко часа. Мисля да ви заведа да поспите.
Ивънтайн прегърна внучката си за последен път.
— Съжалявам, че Арион беше толкова рязък. Младите винаги съдят прибързано… — Той поклати глава и добави: — Но само ако бях по-млад…
Амбърли се усмихна през сълзи и сложи пръст на устните му.
— Хайде, дядо, все още не си остарял чак толкова, че да не можеш да даваш пример на младите. Ще видиш, че тук ще имат по-голяма нужда от теб.
Уил, който се беше отдръпнал настрани, за да не ги смущава, се наведе да погали Манкс, но старото куче отвори само едното си око и изръмжа глухо, предупредително.
Върна се при останалите. Старият крал се обърна към него, пожела му късмет и здраво стисна ръката му. После целуна внучката си по челото и ги изпрати до прозореца, през който бяха дошли. Скоро тримата изчезнаха в мрака.